Те се спряха един до друг, олюлявайки се под жегата. Тези малки жертви, седем или осем, имаха дупки в гърлата си и бяха нанизани на прекършена пръчка от мескитово дърво, взирайки се с пусти очи в голото небе. Лишени от коси, бледи и подпухнали като ларви на някакво невиждано същество. Бегълците минаха, накуцвайки, покрай тях, и сетне хвърлиха поглед назад. Нищо не помръдваше. Следобеда стигнаха до едно село в равнината, от чиито руини все още се издигаше дим, но наоколо нямаше жива душа. Отдалече то приличаше на някаква полуразрушена пещ за изпичане на тухли. Стояха дълго време пред стените, ослушвайки се в тишината, преди накрая да влязат.
Вървяха бавно по малките незастлани улички. Кози и овце бяха изклани в кошарите им, а в калта се валяха телата на мъртви прасета. Минаха покрай пръстени коптори, където по прагове и подове лежаха мъртви хора, разкривени във всевъзможни пози, както ги беше заварила смъртта — голи, подпухнали и странни. Наоколо се търкаляха чинии с недоядена храна. Отнякъде се появи една котка, която седна под слънцето и се загледа в тях без интерес, а горещият неподвижен въздух беше пълен с бръмчащи ожесточено мухи.
В края на улицата стигнаха до малко площадче с пейки и дървета, където се бяха скупчили ята от черни лешояди. По средата на площада лежеше мъртъв кон, а няколко пилета кълвяха разсипаната пред една врата храна. Обгорели пръти тлееха там, където покривите бяха поддали и едно магаре стоеше на прага на църквата.
Седнаха на една пейка и Спроул държеше ранената си ръка до гърдите и се поклащаше напред-назад, примигвайки под слънцето.
Какво смяташ да правиш? — попита хлапето.
Да пийна малко вода.
А друго освен това?
Не знам.
Искаш ли да се опитаме да се върнем?
В Тексас?
Не знам къде другаде.
Никога няма да успеем.
Е, щом казваш.
Нищо не казвам.
Той се закашля отново. Държеше здравата си ръка до гърдите си и като че ли не му достигаше въздух.
Какво, настинал ли си?
Имам туберкулоза.
Туберкулоза?
Спроул кимна. Дойдох тук, за да позакрепна, каза той.
Хлапето го погледа. Сетне поклати глава, стана и тръгна през площада към църквата. Няколко мишелова клечаха между старите дървени подпори с дърворезби. То взе един камък и ги замери, но те дори не помръднаха.
Сенките на площада вече се бяха издължили и над пресъхналите пръстени улици се носеха малки спирали от прах. Високо по ъглите на къщите стояха мършоядни птици с разперени криле, като някакви малки черни епископи, държащи проповед. Хлапето се върна при пейката и стъпи с единия си крак върху нея, облягайки се върху коляното си. Спроул седеше както преди, придържайки ръката си.
Тази проклета ръка не ми дава мира, рече той.
Хлапето се изплю и хвърли поглед към улицата. По-добре да останем тук за през нощта, каза то.
Мислиш ли, че е добра идея?
Имаш ли по-добра?
Ами ако индианците се върнат?
За какво им е да се връщат?
Да речем, че имат някаква причина.
Няма да се върнат.
Спроул притискаше ръката си.
Хубаво беше да имаш нож, каза хлапето.
Хубаво беше ти да имаш нож.
Тук има месо, стига човек да има нож.
Аз не съм гладен.
Мисля, че трябва да претършуваме тези къщи и да видим какво има в тях.
Ти върви.
Трябва да намерим място, където да пренощуваме.
Спроул го погледна. Аз няма да ходя никъде, рече той.
Е, прави каквото искаш.
Спроул се покашля и се изплю. Така и смятам да сторя, каза той.
Хлапето се обърна и тръгна надолу по улицата.
Вратите бяха ниски и трябваше да се навежда, за да не се удари в трегерните греди, пристъпвайки в хладните стаи с пръстени подове. Нямаше никакви мебели освен сламеници за спане и по някой дървен долап. Влизаше от къща в къща. В една стая видя тлеещите останки от малък тъкачен стан. В друга — труп с овъглена изопната плът и очи, изпечени в собствените им очни гнезда. В кирпичената стена имаше фигурки на светци, облечени в куклени дрехи, чиито грубо издялани лица бяха ярко боядисани. Илюстрации, изрязани от старо списание, малка рисунка на кралица, таро карта, която беше четворка купа. Имаше връзки със сушени чушки и няколко кратуни. Бутилка, в която бяха натъпкани някакви треви. Навън — гол запуснат двор, обграден с храсти окотильо и вкопана в земята кръгла глинена пещ, в която под слънцето потрепваха почернелите остатъци от разплискано пресечено мляко.
Намери глинено гърне с малко боб и няколко сухи тортили, отнесе ги в една къща на края на улицата, където въглените от покрива все още тлееха, стопли храната в пепелта и яде, клечейки там като някакъв дезертьор, мародерстващ из руините на града, от който бе избягал.