На сутринта дъждът беше спрял. Из двора имаше локви вода, а ухапаният от змия кон лежеше мъртъв, прострял безформената си глава в калта. Останалите животни се бяха събрали в североизточния ъгъл под кулата и стояха с муцуни към стената. Снежните върхове на север се белееха под току-що изгрялото слънце и когато Тоудвайн излезе навън, слънчевите лъчи само докосваха краищата на стените, а съдията стоеше сред сънния покой с леко издигаща се пара, чистейки зъбите си с трън, сякаш бе ял нещо.
Добро утро, каза Холдън.
Добро утро, отговори Тоудвайн.
Май ще се проясни.
То вече се проясни, рече Тоудвайн.
Съдията завъртя глава и погледна девствената кобалтова глъбина на видимия ден. Един орел прелетя над пролома, главата и опашката му бяха очертани ясно върху белия диск на слънцето.
Така е, съгласи се съдията. Така е.
Скватерите, които се бяха появили отнякъде, стояха около казармата, примигвайки като птици. Те бяха решили помежду си да се присъединят към отряда и когато Глантън мина през двора, водейки коня си, техен представител тръгна към него да му съобщи за това. Глантън дори не го погледна. Той влезе в казармата и взе седлото и снаряжението си. Междувременно някой бе намерил момчето.
То лежеше голо по очи в една от кабинките. Около него върху глината се търкаляха голям брой стари кости. Сякаш и то, като други преди него, се беше натъкнало на някакво зло, което витаеше около това място. Скватерите се скупчиха мълчаливо около тялото. Скоро обаче започнаха да сипят безсмислици, възхвалявайки достойнствата и добродетелите на мъртвото момче.
На двора ловците се качиха на конете си и завиха към източната порта, която зееше отворена, приветствайки светлината и подканяйки ги да продължат пътуването си. След като потеглиха, обречените хора, които обитаваха това място, извлякоха момчето и го положиха в калта. Вратът му беше счупен, главата му висеше право надолу и падна някак странно, когато го оставиха на земята. Хълмовете отвъд минните шахти се отразяваха в сивкави тонове в локвите от дъждовна вода на двора и частично изяденото муле лежеше в калта с липсваща задница като елемент от цветна литография, изобразяваща някаква ужасна война. В казармата без врата мъжът, който беше прострелян, ту пееше църковни химни, ту проклинаше Бог. Скватерите стояха около мъртвото момче като някакъв парцалив почетен караул. Глантън им беше дал половин фунт барут, няколко капсули и едно малко кюлче олово и докато отрядът се отдалечаваше, неколцина от наемниците се извърнаха и погледнаха назад към тях — трима мъже, стоящи там с лица, лишени от всякакъв израз. Умиращият пееше много ясно и целеустремено и отправилите се на път ездачи навярно яздеха по-бавно, за да послушат по-дълго пеенето му, защото и те бяха замесени от същото тесто като него.
Този ден пътуваха през ниски хълмове, които щяха да бъдат съвсем пусти и голи, ако не бяха вечнозелените шубраци. В тези високи открити пространства понякога се появяваха стада сърни, които се пръсваха из пустошта и ловците убиха няколко от тях направо от седлата, след което ги изкормиха и опаковаха, а до вечерта се сдобиха със свита от половин дузина вълци, различни по големина и по цвят, които подтичваха след тях в индийска нишка, поглеждайки от време на време през рамо, за да видят дали всеки си е на мястото. По здрач спряха, накладоха огън и изпекоха една сърна. Сетне ги обгърна нощта и нямаше никакви звезди. На север виждаха други огньове, червени и враждебни, които горяха по невидимите хребети. Ядоха и продължиха, оставяйки огъня си незагасен, и когато поеха нагоре към планината, той като че ли непрекъснато променяше мястото си, беше ту тук, ту там, отдалечаваше се и се местеше необяснимо по фланга на тяхното придвижване. Като някакъв замръкнал по пътя блуждаещ огън, който всички виждаха и за който никой не говореше. Защото способността на светещите обекти да заблуждават, която понякога се проявява и в ретроспектива, може в някаква част от вече изминатия път вероломно да изпраща хората към измамна съдба.
Докато яздеха по скалистото плато, видяха към тях да се приближава група ездачи, като тяхно собствено отражение, които изплуваха от мрака под пресекливото студено сияние на далечна мълния на север. Глантън спря, оставайки на коня си, и отрядът спря зад него. Безмълвните конници срещу тях продължиха да напредват. Когато наближиха на стотина метра, те също спряха, седейки на седлата си в мълчалив размисъл при тази неочаквана среща.