Бившият свещеник замълча, за да запали лулата си, взимайки от огъня едно въгленче, както правеха червенокожите разузнавачи, и след това го върна в пламъците, сякаш там му беше мястото.
И какво мислиш, че имаше в онези планини, към които се бяхме отправили? Как бе научил той за това? Как го бе открил? И как се възползва от него?
Тобин като че ли сам търсеше отговор на тези въпроси. Той гледаше огъня и подръпваше от лулата си. Как наистина? — повтори бившият свещеник. Стигнахме предпланината в ранната вечер, тръгнахме нагоре по едно сухо дере и яздихме, предполагам, до полунощ, когато си направихме лагер, без нито дърва, нито вода. На сутринта видяхме индианците на около десетина мили на север в равнината. Яздеха в колона по четирима и шестима, не бяха никак малко и не бързаха.
Часовите казаха, че съдията стоял буден през цялата нощ. Изучавал прилепите. Изкачил се по склона на планината, водил си бележки в малък тефтер и след това се върнал. Бил в изключително добро настроение. Двама души бяха дезертирали през нощта, така оставахме дванайсет и със съдията тринайсет. Аз се опитвах да разгадая съдията. Опитвам се и до днес. Той приличаше на лунатик, но не беше такъв. За Глантън винаги съм знаел, че е луд.
Потеглихме с първата светлина на зората нагоре по една гориста теснина. Бяхме откъм северния склон на планината, където по скалите растяха върби, елши и череши, съвсем малки дръвчета. Съдията се спираше да ги изучава и след това бързаше да ни настигне. Кълна се в бога, той дори пъхаше листа от тези дървета между страниците на тефтера си. Никога не бях виждал нещо подобно, а през цялото време индианците бяха долу под нас. Яздеха през котловината. Изметна ми се шията да ги зяпам, но не можех да отклоня поглед от тях. Бяха не по-малко от сто души.
Минахме през един каменист район, обрасъл само с хвойна, и продължихме нататък. Не направихме никакъв опит да заблудим следотърсачите им. Яздихме през целия ден. Не видяхме повече диваците, защото бяха някъде под нас в сянката на планината по склоновете. Веднага щом падна здрач и прилепите полетяха наоколо, съдията отново промени курса ни. Яздеше, придържайки шапката си, и гледаше нагоре към малките зверчета. Ние се разпръснахме и разпиляхме между хвойните и се наложи да спрем, за да се прегрупираме и да дадем възможност на конете да починат. Седяхме в тъмното и никой не продумваше дума. Когато съдията се появи, той и Глантън си прошепнаха нещо помежду си и продължихме.
Водехме конете за поводите в тъмното. Нямаше никаква пътека, само стръмни назъбени скали. Когато стигнахме пещерата, някои си помислиха, че той е решил да се скрием там и че съвсем си е изгубил ума. Но работата беше в селитрата. В селитрата, разбираш ли? Ние оставихме всичко каквото имахме на входа на пещерата, напълнихме нашите чанти, дисаги и торби с пръст и гуано от пещерата и тръгнахме призори. Когато се изкачихме по-високо над това място и погледнахме назад, видяхме огромен рояк прилепи, които като че ли бяха засмукани от пещерата, хиляди създания, които продължиха да влитат вътре около час или повече, след което се скриха от погледа ни.
Съдията. Оставихме го при един висок проход, където течеше малък ручей с чиста вода. Него и един от делаверите. Той ни каза да заобиколим планината и да се върнем на това място след четиресет и осем часа. Ние струпахме целия си товар на земята, взехме двата коня с нас, а съдията и делаверът започнаха да тътрят дисагите и торбите към ручея. Аз изпратих съдията с поглед и си казах, че никога повече няма да видя този човек отново.
Тобин погледна хлапето. Или поне не и на този свят, добави той. Помислих си, че Глантън ще го изостави. Ние продължихме. На следващия ден в другия край на планината се натъкнахме на двете момчета, които бяха избягали от нас. Висяха с главите надолу от едно дърво. Бяха одрани и мога да те уверя, че човек не изглежда много добре след такова нещо. Но ако диваците не се бяха досетили, сега вече го знаеха със сигурност — че нямаме барут.
Ние не яздехме конете. Само ги водехме, за да не се препънат в някой камък, и запушвахме носовете им, когато пръхтяха. Но през тези два дни съдията проми гуаното с вода от ручея, смесена с дървесна пепел, до получаването на утайка, и също така изгради глинена пещ и започна да приготвя в нея дървени въглища, гасейки огъня през деня и палейки го отново, като се стъмни. Когато ги намерихме, той и делаверът седяха в ручея съвсем голи и в първия момент си помислихме, че са пияни, но с какво се бяха напили, никой не можеше да каже. Цялото било на планината гъмжеше от апачи, а той си седеше там просто ей така. Когато ни видя, се надигна, тръгна към върбите и се върна с две торби — едната с около осем фунта кристалночиста селитра, а другата с чудесни дървени въглища от елша. Беше стрил дървените въглища на прах в кухината на една скала и то толкова ситно, че с нея можеше да си направиш мастило. Холдън завърза торбите и ги метна през предния лък на седлото на Глантън. После той и индианецът започнаха да се обличат, за което бях благодарен, защото никога през живота си не бях виждал възрастен мъж без нито косъмче по тялото си, при това тежащ сто и петдесет килограма, колкото всъщност тежи и сега. Отговарям за думите си, защото същия този месец аз сам добавях тежестите на кантара за добитък в Чиуауа и видях това със собствените си очи.