Спуснахме се надолу по планината без съгледвачи, без нищо. Вървяхме само напред. Умирахме за сън. Беше тъмно, когато стигнахме равнината, където се събрахме, преброихме се и продължихме нататък. Луната беше на три-четвърти пълна и намаляваше, а ние бяхме като циркови ездачи — не се чуваше нито звук и конете сякаш стъпваха в яйчени черупки. Нямаше как да разберем къде са диваците. Последната следа от тях бяха бедните нещастници, които висяха одрани на дървото. Тръгнахме право на запад през пустинята. Док Ървинг беше пред мен и нощта бе толкова светла, че можех да преброя космите на главата му.
Яздехме през цялата нощ и някъде призори, когато луната беше вече залязла, се натъкнахме на глутница вълци. Те се разпръснаха и след това се върнаха отново, без да издават нито звук, сякаш бяха направени от дим. Отдръпваха се, разделяха се на групи и заобикаляха конете. Дръзки и нагли. Ние замахвахме към тях с букаите за конете, но те винаги се изплъзваха. Не чувахме стъпките им върху коравата земя, само дъха им или когато изръмжаваха, изскимтяваха или изчаткваха със зъби. Глантън спря, а зверовете завиха, прокраднаха се и тръгнаха обратно. Двама от делаверите се върнаха назад, поемайки малко вляво — несъмнено по-смели мъже от мен — и наистина намериха плячката. Това бе млад самец антилопа, убит предишната вечер, наполовина изяден. Нахвърлихме се върху него с ножовете си, взехме останалата част от месото и го изядохме сурово на седлата и това бе първото месо, което виждахме от шест дни насам. Изядохме го до последното късче. Нагоре в планината се хранехме със семена от пинии като мечки и бяхме доволни и на това. На вълците не оставяхме почти нищо друго освен кости, но аз самият никога не бих застрелял вълк, а познавам и други хора, които споделят моите чувства.
През цялото време съдията почти не беше продумал дума. И така призори стигнахме до един обширен малпаис и негова милост се настани върху някакви скали от лава и започна да ни чете лекция. Това беше нещо като проповед, но такава проповед, каквато никой от нас никога не беше чувал. Отвъд малпаиса се издигаше вулканичен връх и под изгрева на слънцето той беше многоцветен. Малки тъмни птици летяха срещу вятъра, а вятърът развяваше палтото на съдията. Той посочи голата самотна планина и ни изнесе реч — с каква цел и досега не знам — и заключи, че нашата майка Земята, както се изрази сам, била кръгла като яйце и съдържала в себе си всички хубави неща. После се обърна и поведе коня си през този черен и подобен на стъкло терен, опасен както за човек, така и за звяр, а ние тръгнахме подире му като последователи на някаква нова вяра.
Бившият свещеник се прекъсна и почука изгасналата си лула в тока на ботуша си. Той погледна към съдията, който седеше на известно разстояние, извърнал голото си туловище към пламъците на огъня, както обикновено правеше. Сетне се обърна и погледна хлапето.
Малпаиса. Това беше лабиринт. Попадаш ту на малки издатини, ту на дълбоки пукнатини, които не смееш да прескочиш. С ръбове като остро черно стъкло и надолу остри кремъчни скали. Водехме конете за поводите изключително внимателно и въпреки това копитата им започнаха да кървят. Ботушите ни се нарязаха и станаха на парчета. Катерейки се по тези древни, вдадени навътре и нагънати плочи, човек можеше да види достатъчно добре какво се е случвало на това място, как скалите са се разтопявали и набръчквали като пудинг и как Земята се е продънвала до самото си течно ядро. Където, както знаят всички, се намира адът. Защото Земята е кълбо в празнотата и истината е, че на нея няма нито горе, нито долу, но в отряда имаше и други освен мен, които видяха отпечатъците от малки раздвоени копита, като че ли оставени от някаква млада кошута, но каква кошута е можела да се разхожда там по разтопената скала. Не ми се иска да тълкувам Светото писание, но може би там долу е имало толкова отявлени грешници, че самите адски огньове да са ги избълвали обратно и аз допускам, че няколко малки дяволи с техните вили са преминали през този огнен бълвоч, за да върнат обратно онези души, които погрешка са били изтръгнати от тяхното вечно проклятие и изпратени в горните предели на света. Да. Това е само предположение, нищо повече. Но някъде в мирозданието на нещата този свят трябва да се докосва с другия. И нещо все пак е оставило онези малки следи от копита в течащата лава, защото аз ги видях с очите си.