Съдията като че ли не можеше да откъсне очи от онзи мъртъв конус, който се издигаше от пустинята като някаква огромна язва. Ние го следвахме мрачни като сови и затова, когато се обърна и видя лицата ни, той се засмя. В полите на планината теглихме жребий и изпратихме двама души да отидат с конете. Аз ги наблюдавах, докато се отдалечават. Единият от тях е край огъня тази вечер и аз го видях да отвежда конете през онази покрита с шлака пустош с вида на обречен човек.
Но ние не бяхме обречени, не мисля. Когато погледнах нагоре към склона, съдията вече се катереше на четири крака, преметнал торбата си през рамо и използвайки пушката си като алпенщок. И ние всички тръгнахме след него. Не бяхме изминали и половината път, когато видяхме диваците в равнината. Продължихме да се изкачваме. Помислих си, че в най-лошия случай ще се хвърлим в подобния на казан кратер, вместо да бъдем заловени от онези демони. Мисля, че беше около обяд, когато стигнахме върха. Бяхме капнали от умора. Диваците бяха на по-малко от десет мили. Погледнах другарите си и те определено не изглеждаха много добре. Бяха изгубили чувството си за собствено достойнство. Те бяха добри момчета, такива са и сега и не ми беше приятно да ги виждам такива. Затова си помислих, че съдията е бил изпратен при нас като проклятие. Но въпреки това той ме опроверга. Или поне тогава. Сега отново съм раздвоен.
Холдън беше първият, който се добра до ръба на кратера, въпреки огромния си ръст, и застана там, оглеждайки се, сякаш се любуваше на красивата гледка. После седна и започна да чегърта скалата с ножа си. Един по един ние се довлякохме горе и седнахме с гръб към зеещата дупка, а той продължи да дялка скалата и ни подкани и ние да правим същото. Намирахме се върху ивица от сяра, обхождаща цялата периферия на кратера, яркожълта и блестяща заради малките парченца кварц в нея, но в основата си чиста сяра, чиято структура наподобяваше цветя. Ние я издялкахме и остъргахме старателно с ножовете си, докато се сдобихме с два фунта от нея. След това съдията събра торбите, отиде до една вдлъбнатина в скалата, подобна на чаша, изсипа в нея дървените въглища и селитрата, разбърка ги с ръка и добави отгоре сярата.
Не знаех дали от нас няма да бъде поискано да поръсим тази смес с кръвта си като някакви франкмасони, но не се случи това. Той се зае да я размеси суха с ръце и през цялото това време диваците долу в равнината се приближаваха към нас. Когато погледнах отново към съдията, го видях да стои с изваден пенис, огромен лис урод, и да пикае в сместа. Пикаеше с ожесточение. Сетне вдигна високо ръка и ни извика и ние да направим същото.
Ние и без това бяхме изгубили ума си наполовина. Наредихме се един до друг. Делаверите и всички останали. Всички с изключение на Глантън, който беше потънал в мисли. Извадихме членовете си и започнахме, а съдията, стоейки на колене, месеше сместа с голи ръце, докато урината се плискаше около него, а той току подвикваше: „Пикайте, момчета, пикайте, ако ви е мил животът, не виждате ли червенокожите ей там?“ И през цялото време се смееше, докато разбъркваше тази отвратителна черна маса, която, съдейки по вонята й, бе тесто на дявола и аз се запитах дали тук нямаше пръст същият този тъмнолик прокълнат сладкар. После съдията извади ножа си и започна да нанася с него сместа върху скалите, които гледаха на юг. Разстилаше я с острието, поглеждайки с едно око към слънцето, целият омазан, черен и смърдящ на урина и сяра, ухилен и размахващ ножа си с удивителна сръчност, сякаш бе правил това през всеки ден от живота си. А когато свърши, се отдръпна назад, избърса ръцете си в гърдите и се загледа в диваците, което направихме и всички ние.
Те бяха стигнали вече малпаиса и имаха следотърсач, който ни следваше неотклонно по тази гола скала, спираше се на всяка вдлъбнатина в земята и подвикваше към другите. Не знам какво проследяваше. Навярно миризми. Скоро ги чухме да говорят малко по-долу под нас. Сетне ни видяха.