Съдията през целия ден бе обикалял скалите на клисурата, през която бяха минали, и сега сортираше и подреждаше находките си върху част от едно платнище от фургон, което беше опънал на земята. С кожения си бележник в скута, той взимаше всяко от нещата — парчета кремък, чирепи или инструменти от кост, и ги екипираше сръчно в тефтера си. Нахвърляше рисунките си с веща лекота, без да мръщи голото си чело и без да свива странните си детски устни. Проследи с пръсти отпечатъка от старо плетено изделие върху парче от керамичен съд и го прехвърли с молива си в бележника с хубави светлосенки и пестеливи щрихи. Съдията е добър в рисуването, както и в други неща. От време на време поглежда към огъня или към другарите си по оръжие или към нощта зад тях. Най-накрая слага пред себе си парче от доспехи, изковано в работилница в Толедо преди три века, малък стоманен тападеро, трошлив и покрит с плесен. Този предмет съдията скицира в профил и в перспектива, посочвайки размерите му с ясния си четлив почерк и добавяйки бележки в полето.
Глантън го наблюдаваше. Когато съдията приключи, той взе малкото стреме, завъртя го в ръката си, разгледа го още веднъж и след това го смачка на топка от малки метални фрагменти, които хвърли в огъня. После събра другите артефакти, запрати и тях в огъня, изтупа платнището, сгъна го и го прибра заедно с останалите си вещи и бележника си. След това седна с ръце в скута си, с дланите нагоре като чаши. Изглеждаше изключително доволен от света, сякаш някой се беше допитал до него при самото му сътворяване.
Един мъж от Тенеси на име Уебстър, който го гледаше от известно време, го попита какво смята да прави с тези бележки и рисунки, а съдията се усмихна и каза, че имал намерение да ги заличи от паметта на човечеството. Уебстър се ухили и съдията се засмя. След това Уебстър го погледна с крайчеца на окото си и каза: Е, ти май имаш опит като художник, защото рисунките ти доста приличат на истинските неща. Но никой човек не може да побере целия свят в една книга. Нито пък нарисуваното в книгата е като истинския свят.
Добре казано, Маркъс, отговори съдията.
Но не рисувай мен, рече Уебстър. Защото не искам да бъда в твоята книга.
Моята книга или някоя друга книга, каза съдията. Съществуващите неща не се различават нито на йота от книгата, в която са записани. И как биха могли? Това би било една лъжлива книга, а лъжливата книга изобщо не е книга.
Ти си голям майстор на гатанките и аз не мога да се меря с теб по думи. Но само не прехвърляй старата ми муцуна в твоя тефтер, защото не ми се иска да я виждат непознати.
Съдията се усмихна. Дали е в моята книга или не, каза той, всеки човек живее във всички останали и те в него в една безкрайна плетеница на битието и така той става свидетел на онова, което се случва в най-далечните предели на вселената.
Аз сам ще свидетелствам за себе си, рече Уебстър, но останалите вече го бяха взели на подбив за самомнението му: да не би да си мислел, че на някой изобщо би му хрумнало да иска да види проклетия му портрет, или пък че ще избухват размирици сред тълпите при официалното му представяне; хората по-скоро щели да решат да овалят картината в катран и пера поради липсата на самия оригинал. Това продължи до момента, в който съдията вдигна ръка и призова към милосърдие, обяснявайки, че чувствата на Уебстър били от по-различен вид, че самолюбието не било сред тях и че самият той веднъж бил нарисувал портрета на един стар индианец уеко, приковавайки неволно човека към собственото му подобие. Старецът не можел даже да спи от страх, че някой негов враг можел да грабне рисунката и да я обезобрази и приликата била толкова голяма, че за него било непоносимо да я види намачкана или някой да я докосне. Затова един ден той поел на път през пустинята към мястото, където знаел, че съдията може да бъде намерен и го помолил за съвет как да съхрани тази вещ, а съдията го отвел дълбоко в планините и двамата заровили портрета в една пещера, където лежал и сега, доколкото било известно на съдията.
Когато завърши тази история, Уебстър се изплю, избърса устата си и отново погледна съдията. И този човек, рече той, не е бил нищо друго освен неук и непросветен дивак.
Точно така, потвърди съдията.
Но при мен нещата стоят иначе.
Чудесно, каза съдията, посягайки към чантата си. Значи не възразяваш да те нарисувам?
Няма да позирам за никакъв портрет, каза Уебстър. Но нещата не са така, както казваш ти.
Отрядът притихна. Някой стана да добави дърва в огъня, луната се издигна и се смали над разрушените постройки, а неголемият поток, вплетен в пясъците на долината, сияеше като течен метал и с изключение на ромоленето му не се чуваше никакъв друг звук.