Сарачът доживял, докато синът му пораснал и никога повече не сторил другиму зло. Когато легнал на смъртния си одър, повикал сина си и му признал какво бил сторил. Синът казал, че му прощава, ако това се очаквало от него, старецът отговорил, че друго не искал и умрял.
Но момчето не съжалявало, защото завиждало на мъртвеца и преди да си тръгне, посетило веднъж мястото, махнало камъните, изкопало костите, разхвърляло ги из гората и си отишло. Сетне заминало на запад и станало убиец.
Старицата била все още жива по това време, не знаела нищо за случилото се и си помислила, че диви животни са изровили костите, разпилявайки ги наоколо. Тя може би не намерила всички кости, но положила събраните обратно в гроба, струпала отново камъните върху тях и продължила да носи цветя както и преди. Когато била вече много стара, казвала на хората, че нейният син е бил погребан там и по онова време това навярно вече е било така.
Тук съдията вдигна глава и се усмихна. Настъпи тишина и след това всички заговориха високо, обсипвайки го с всевъзможни опровержения.
Човекът не е бил сарач, а обущар и тези обвинения вече са свалени от него, извика един.
Друг заяви: Той не е живял в никаква пустош, а е имал работилница в центъра на Къмбърланд, Мериленд.
Всъщност така и не се разбрало откъде са се взели тези кости. Старицата била луда и това било известно на всички.
В онзи ковчег беше брат ми. Той беше странстващ танцьор от Синсинати, Охайо, и го застреляха заради жена.
Последваха и други възражения, докато накрая съдията вдигна ръце, за да ги накара да замълчат.
Чакайте малко, каза той. Това не е цялата история. Имало е и една млада невяста, която чакала пътника, за чиито кости вече знаем, и тя носела в утробата си дете, син на пътника. Та този син, съществуването на чийто баща на този свят е историческо и спекулативно, преди още синът да влезе в него, се озовава в тежко положение. През целия си живот той носи пред себе си един съвършен идеал, който никога не успява да постигне. Мъртвият баща надхитрил сина си, лишавайки го от наследство. Защото един син има права над смъртта на баща си и наследява по-скоро нея, а не имуществото му. Той няма да чуе за дребнавите и низки неща, които закаляват един мъж в живота му. Няма да види как баща му се бори със собствената си глупост. Не. Светът, който той наследява, е лъжлив. Той е сломен пред един застинал бог и никога няма да намери пътя си.
Онова, което е вярно за един човек, рече съдията, е вярно и за мнозина. Хората, които са живели някога тук, се наричат анасази — „древните“. Те са напуснали тези места, прогонени от суша и болести, или от скитащи мародери. Отишли са си преди векове и от тях не е останал никакъв спомен. По тези краища за тях се разказват легенди, смятат ги за духове и са много почитани. Оръдията на труда, изкуството и сградите — това са нещата, по които по-късните народи съдят за по-ранните. Но в случая те нямат за какво да се хванат. Древните са изчезнали като призраци и диваците бродят из тези каньони под звука на един праисторически смях. Те се крият в мрака на грубите си колиби и слушат страха, който се процежда през скалите. Всички спадове от по-висш към по-низш порядък са белязани от руини и следите на безименна ярост. И така — ето ги мъртвите праотци. Техният дух е погребан в камъка. Той лежи върху земята със същата тежест и същата вездесъщост. Защото онзи, който си прави убежище от тръстики и кожи, е съединил духа си с общата съдба на създанията и той ще потъне обратно в първичната кал почти без вик. Но който гради от камък, се опитва да промени устройството на вселената и това важи и за тези каменоделци, колкото и примитивни да изглеждал творенията им.
Никой не каза нищо. Съдията седеше полугол и се потеше, въпреки че нощта беше хладна. Най-накрая бившият свещеник Тобин вдигна глава.
Поразителното за мен е, че и двамата синове, този на пътника и на сарача, са пострадали в равна степен. Какъв тогава е правилният начин да отгледаш дете.
Още в ранна възраст, продължи съдията, те е трябвало да бъдат пъхнати в яма с диви кучета. Трябвало е да бъдат изправени пред задачата сами да се досетят зад коя от три врати не стоят свирепи лъвове. Трябвало е да бъдат накарани да тичат голи през пустинята, докато…
Чакай малко, извика Тобин. Аз зададох въпроса съвсем сериозно.