Такъв беше и отговорът ми, отвърна съдията. Ако Бог е смятал да спре дегенерацията на човечеството, нямаше ли да го стори досега. Вълците се избиват помежду си, друже, за да остане по-силният. Кое друго създание прави това? И не е ли човекът само още по-хищен от вълка? На света е отредено да напъпи, да разцъфти и след това да отмре, но в делата на хората няма постепенен упадък и техният зенит вече свидетелства за началото на нощта. Духът на човека е изчерпан във върховата точка на неговите постижения. Неговият меридиан е едновременно собственото му помръкване и вечерта на неговия ден. Ще кажете, че той обича да играе? Нека играе, но срещу определени залози. Тези руини наоколо, сред които бродят диви племена, нима всичко това няма да се повтори отново. Да. Отново и отново. С други хора и с други синове.
Съдията се огледа. Седеше гол до кръста само по бричове, с длани върху коленете си. Очите му бяха като празни пролуки. Никой от отряда нямаше и най-малка представа какво означава тази поза и при все това той приличаше толкова много на някакъв седящ идол, че те неволно станаха предпазливи и заговориха по-тихо, сякаш за да не събудят нещо, което е по-добре да не бъде будено.
На другата вечер, докато яздеха по западния хребет, изгубиха едно от мулетата. То се плъзна надолу по стената на каньона със съдържанието на кошовете, което експлодираше беззвучно в горещия, сух въздух, попадаше ту в светлина, ту в сянка, премятайки се в тази самотна пустош, докато накрая изчезна от поглед в една пролука от студено синьо пространство, което го освободи завинаги от паметта на всяко живо същество. Глантън спря коня си и се загледа в каменната пропаст под себе си. Един гарван излетя от скалите далече долу, кръжейки и грачейки. В острата ярка светлина отвесната скала имаше странни контури и стоящите там конниците изглеждаха малки дори в собствените си очи. Глантън погледна нагоре, сякаш имаше нещо, което трябваше да установи върху това съвършено порцеланово небе, сетне потупа коня си и продължиха.
Докато пътуваха през високите плата през следващите дни, те се натъкваха на обгорели ями в земята, в които индианците бяха варили мескал. Яздеха през странни гори от агаве, алое или столетници, чиито разцъфтели стебла се издигаха на цели четиресет фута в пустинния въздух. Всяка сутрин призори, когато възсядаха конете си, те оглеждаха бледите планини на север и на запад за някаква следа от дим. Но такава не се виждаше. По това време съгледвачите вече ги нямаше, защото тръгваха по тъмно още преди изгрев-слънце и не се връщаха, преди да падне нощта, намирайки в тази хаотична пустош под мъждивата светлина на звездите или в пълен мрак лагера, където мъжете от отряда седяха сред скалите без огън, без хляб или другарство, не много по-различни от стадо човекоподобни маймуни. Те клечаха в тишината и ядяха сурово месо от животните, които делаверите убиваха в равнината с лъкове и стрели, и после заспиваха сред кокалите. Изпъкнала пълна луна се издигаше над черните очертания на планините, затъмнявайки звездите на изток; белите цветове на разцъфтелите юки по близкия хребет се поклащаха под повея на вятъра, а нощните прилепи, дошли като че ли от някаква долна част на света, увисваха на кожените си криле във въздуха като сатанински колибри и се хранеха от устите на тези цветя. На известно разстояние по протежение на хребета, върху една малко по-висока издатина на пясъчника седеше съдията, гол и блед. Той вдигна ръка и прилепите се разлетяха изплашени, сетне я свали и те продължиха да се хранят както преди.
Глантън не искаше да се връщат. Очакванията му по отношение на противника включваха всякаква форма на коварство и двуличие. Дори и на него, с цялата му гордост, му беше трудно да повярва, че отряд от деветнайсет души бе прогонил всичко живо на територия от хиляди квадратни мили. Два дни по-късно, когато разузнавачите се върнаха по средата на един следобед и докладваха, че са намерили напуснати села на апачите, той отказа да потеглят натам. Направиха си лагер на платото, запалиха лъжливи огньове и цялата нощ лежаха в тази камениста пустош, обрасла с шубраци, с пушки в ръцете. На сутринта хванаха конете си и се спуснаха към дива долина, осеяна с колиби от трева и останки от огньове, където беше готвена храна. Слязоха от конете и тръгнаха между шатрите, неустойчиви конструкции от бурени и фиданки, забити в земята, хлътнали навътре на върха, образувайки ниши, върху които все още лежаха парчета от кожа и стари одеяла.
Навсякъде по земята се търкаляха кости и дялани фрагменти от кремък и кварц; намериха също парчета от гърнета, стари кошници, хоросан, изсъхнали шушулки от мескит, детска сламена кукла, примитивна разнебитена цигулка с една струна и част от гердан от изсъхнали семки на пъпеш.