Глантън изпрати група от петима души след бегълците, а той, съдията и Баткет се върнаха. Срещнаха останалата част от отряда малко по-нататък, върнаха се заедно на мястото на схватката и плячкосаха телата на мъртвите, които лежаха на улицата като членовете на някакъв военен оркестър; разбиваха мускетите им в стените на къщите и трошаха сабите и пиките им. На излизане от града срещнаха петимата съгледвачи. Копиеносците бяха изоставили пътеката, пръсвайки се из гората. Две нощи по-късно лагеруваха на висок хълм, подобен на плато, гледащ към широката централна равнина, и видяха точка светлина в пустинята, която приличаше на отражението на звезда в езеро от пълен мрак.
Събраха се на съвет. На това сурово плато, напомнящо надгробна плоча, пламъците на открития огън се въртяха и завихряха, а в това време те се взираха в пълната чернота там под тях, където скалата се спускаше надолу като разцепеното лице на света.
На колко разстояние са от нас? — попита Глантън.
Холдън поклати глава. Вероятно на половин ден път. Но те са не повече от дванайсет или четиринайсет души. Няма да изпратят хора напред.
А ние на колко път сме от Чиуауа?
На четири дни. Или три. Къде е Дейви?
Глантън се обърна. Колко далече е Чиуауа, Дейвид?
Браун стоеше с гръб към огъня. Той кимна. Ако това са те, могат да стигнат там до три дни.
Мислиш ли, че можем да ги настигнем?
Не знам. Зависи от това дали смятат, че ги преследваме.
Глантън се обърна и се изплю в огъня. Съдията вдигна бялата си гола ръка и затърси нещо с пръсти под мишницата си. Ако успеем да слезем от тези планини преди края на деня, рече той, мисля, че можем да ги настигнем. В противен случай е по-добре да тръгнем към Сонора.
Може те да са от Сонора.
Тогава по-добре да ги хванем.
Можем да занесем тези скалпове в Урес.
Огънят полегна за миг до земята и сетне отново се изправи. По-добре да ги хванем, каза съдията.
Призори потеглиха през равнината, както бе предложил съдията, и през нощта видяха огъня на мексиканците, отразен в небето на изток отвъд извивката на земята. Яздиха през целия ден и през цялата нощ, трепвайки и олюлявайки се, докато спяха на седлата си, като някаква делегация от болни от паралич. На сутринта на третия ден видяха силуетите на ездачите върху диска на слънцето, напредващи с усилие през тази минерална пустош, и можаха да ги преброят. Когато слънцето се издигна, стените на града се очертаха като бледа и тънка линия на двайсет мили на изток. Американците седяха по конете си. Копиеносците се нижеха като нишка по пътя на няколко мили на юг от тях. Нямаха причина да спират, нито пък можеха да се надяват, че бягството е по-доброто решение, но понеже тъй или иначе се придвижваха, продължиха нататък. Американците отново потеглиха напред.
Известно време те яздеха почти успоредно към портите на града, две групи от окървавени, дрипави мъже с препъващи се коне. Глантън им извика да се предадат, но те не спряха. Той извади пушката си. Копиеносците се влачеха по пътя като някакви тъпоумни създания. Той дръпна юздите на коня си, който се спря леко разкрачен с повдигнати хълбоци, прицели се и стреля.
Повечето от мексиканците бяха дори невъоръжени. Бяха деветима. Те се спряха, обърнаха конете си и се устремиха в атака през осеяната с камъни и храсти равнина и бяха избити за по-малко от минута. Конете бяха заловени и върнати обратно на пътя, а седлата и сбруята — отрязани. Американците съблякоха телата на мъртвите, изгориха униформите, оръжията и амунициите, след което изкопаха голяма яма на пътя и ги погребаха в общ гроб. Голите тела, с рани като жертви на някакъв хирургически експеримент, лежаха в ямата и се взираха с невиждащи очи в пустинното небе, докато ги засипваха с пръст. Наемниците отъпкаха мястото с конете си, докато то заприлича на останалата част от пътя, после измъкнаха от догарящия огън димящите затвори от пушки, саби и метални пръстени от сбруя и ги заровиха на отделно място. Останалите без ездачи коне бяха пропъдени в пустинята, вечерният вятър разпръсна пепелта, а този, който задуха през нощта, разпали последните доизтляващи късчета дърво и понесе сетните искри, подобни на проблясъци от удар на кремък, в единодушния мрак на света.
Те влязоха в града изтощени, мръсни и вонящи на кръвта на гражданството, чиято закрила бяха поели. Скалповете на избитите селяни бяха окачени по прозорците на губернаторския дворец, на наемниците беше платено от почти изчерпаната хазна, задругата беше разпусната и договорът анулиран. Седмица след като напуснаха града, щеше да бъде обявена награда от осем хиляди песос за главата на Глантън. Те поеха по пътя на север като всички, упътили се към Ел Пасо, но в Чиуауа все още можеха да ги видят, когато обърнаха печалните си коне на запад и потеглиха, заслепени и наполовина разнежени, към червената гибел на деня, към вечерните земи и далечния пламтящ пандемониум на слънцето.