Яздеше в тръс на север през равнината, когато видя друг конник на може би около миля разстояние. Не го виждаше ясно и затова забави ход. Малко по-късно забеляза, че ездачът водеше коня си за поводите, а самият кон пристъпваше някак особено.
Това беше Тейт. Той седна край пътя, докато хлапето се приближаваше към него. Конят стоеше на три крака. Тейт не каза нищо. Свали шапката си, надникна в нея и я сложи отново на главата си. Хлапето се беше извърнало на седлото и гледаше на юг. После погледна към Тейт.
Може ли да върви?
Не много.
Хлапето слезе и вдигна крака на коня. Стрелката на копитото беше разцепена и окървавена и гърбът на животното потрепваше. Тейт пусна копитото на земята. Слънцето беше изгряло преди около два часа и по линията на хоризонта вече се стелеше прахоляк. Хлапето се вгледа в Тейт.
Какво смяташ да правиш?
Не знам. Ще го водя известно време. За да видя дали ще се оправи.
Няма да се оправи.
Знам.
Можем да яздим и да вървим на смени.
Можеш просто да си вървиш по пътя.
Да, бих могъл.
Тейт го погледна. Продължавай, ако искаш, рече той. Хлапето се изплю. Хайде, каза то.
Не искам да оставям седлото. Не искам да оставям и коня, докато все още върви.
Хлапето вдигна поводите на своя кон. Може да промениш решението си за това какво искаш и какво не искаш да оставяш, каза то.
Те потеглиха, водейки двата коня. Контузеното животно все се опитваше да спре. Тейт го увещаваше: Хайде, глупако, тези негри няма да ти харесат повече, отколкото на мен.
По обед слънцето беше бледо размито петно високо над главите им и от север беше задухал студен вятър. И хора, и животни бяха склонили глави под напора му. Вятърът носеше малки жилещи песъчинки, но мъжете дръпнаха шапките си надолу, за да предпазят лицата си, и продължиха. Изсъхнала пустинна плява летеше във въздуха заедно с мигриращите пясъци. Час по-късно следите на отряда, който беше минал пред тях, вече ги нямаше. Навсякъде, докъдето стигаше поглед, небето беше в различни нюанси на сивото и вятърът не отслабваше. След известно време заваля сняг.
Хлапето извади одеялото си и се наметна с него. То се извърна с гръб към вятъра и конят му изви шия, доближавайки бузата си до неговата. Ресниците му бяха набити със сняг. Когато Тейт го настигна, двамата се спряха и останаха загледани надолу по посока на вятъра, накъдето се носеше снегът. Виждаше се едва на няколко стъпки пред тях.
Не е ли това адът? — каза Тейт.
Твоят кон може ли да върви напред?
Не, по дяволите. Той едва върви след мен.
Ако направим завой, може да налетим направо на испанците.
Никога не съм виждал да става толкова студено толкова бързо.
Какво предлагаш да направим?
По-добре да вървим.
Можем да тръгнем към предпланината. Докато се изкачваме нагоре, ще знаем, че не се въртим в кръг.
Така ще ни отрежат пътя. Никога няма да намерим Глантън.
Пътят ни е отрязан и сега.
Тейт се обърна и се загледа мрачно на север, откъдето прииждаха танцуващите снежинки. Да вървим, рече той. Не можем да останем тук.
Те поведоха конете. Земята вече беше побеляла. Сменяха се, яздейки здравия кон и водейки куция. Изкачваха се часове наред по едно старо, каменисто корито на река, но снегът не отслабваше. Започнаха да попадат на пинии, дъбове-джуджета и открити ливади, където снегът скоро стана цяла стъпка дълбок и конете пухтяха и издишаха пара като парни машини и ставаше все по-студено и по-тъмно.
Бяха се завили с одеялата си и спяха в снега, когато разузнавачите от предния отряд на Елиас се натъкнаха на тях. Те бяха яздили през цялата нощ по единствената съществуваща пътека, правейки всичко по силите си да не загубят плитките следи, докато ги засипваше снегът. Петимата мъже се изкачваха нагоре в тъмнината покрай вечнозелените шубраци и едва не се спънаха в спящите, две купчини в снега, от едната от които изведнъж се надигна фигура, сякаш там се беше излюпило нещо ужасно.
Беше спряло да вали. Хлапето виждаше ясно хората и животните на фона на бялата земя, мъжете в крачка и конете с облачета пара пред муцуните. Държейки ботушите в едната си ръка и пистолета в другата, то се надигна от одеялото, прицели се, стреля в гърдите на най-близкия мъж, после се обърна и побягна. Подхлъзна се за миг и падна на едно коляно. Зад него изтрещя изстрел на мускет. Изправи се отново и хукна между тъмнеещите клони от пинии по билото на хълма. Отзад се чуха и други изстрели и когато се обърна, видя мъж, който се спускаше между дърветата. Мъжът се спря, вдигна лактите си и хлапето се хвърли на земята. Куршумът проехтя между клоните на дърветата. Хлапето се претърколи и запъна ударника на револвера си. Цевта навярно беше пълна със сняг, защото когато натисна спусъка, от нея излезе пръстен оранжева светлина и изстрелът прозвуча някак странно. Провери дали револверът не е повреден, но всичко беше наред. Онзи вече не се виждаше и затова се надигна и хукна отново. В подножието на хълма седна, вдишвайки с усилие студения въздух, обу ботушите си и погледна назад към дърветата. Нищо не помръдваше. Стана, затъкна пистолета в колана си и продължи.