Мъжът на пода се размърда. Едната му ръка лежеше върху слабините му. Той я повдигна леко и посочи нещо. Към тях или натам, откъдето беше паднал, или към неговото местоназначение във вечността — нямаше как да знаят. След това умря.
Глантън обходи с поглед развалините. Откъде се е взел този кучи син? — попита той.
Пруит кимна към ронливия кирпичен парапет. Той беше ей там горе. Не го знам какъв беше. И все още не знам. Застрелях кучия син ето оттам.
Глантън отмести поглед към съдията.
Мисля, че е бил някой слабоумен, рече Холдън.
Глантън тръгна с коня си през църквата и след това излезе на двора през една малка врата в дъното на главния кораб. Той седеше там, когато му доведоха другия отшелник. Джексън го смушка с дулото на пушката си да върви напред, дребен слаб мъж, не млад. Убитият му беше брат. Те отдавна бяха избягали на брега от един кораб, на който бяха служили, и впоследствие се бяха озовали тук. Мъжът беше ужасен, не говореше английски, но знаеше малко испански. Съдията го заговори на немски. Мъртвият брат бе изгубил тук разсъдъка си, но и онзи, който стоеше сега пред тях, с неговите кожи и странни терлици, не беше съвсем с ума си. Те го оставиха там. Докато се отдалечаваха, той подтичваше напред-назад из двора и викаше някого. Изглежда, не беше разбрал, че брат му лежи мъртъв в църквата.
Съдията се изравни с Глантън и известно време двамата яздиха един до друг по пътя.
Глантън се изплю. Трябваше да застреляме и другия, каза той.
Съдията се усмихна.
Не обичам да виждам бели мъже, които са я докарали дотам, каза Глантън. Били те холандци или други. Не обичам да виждам такива неща.
Яздеха на север по пътя покрай реката. Горите бяха голи, по опадалите на земята листа бяха полепнали малки люспи лед, а пъстрите чепати клони на тополите изглеждаха вкочанени и тежки на фона на ватираното пустинно небе. Вечерта минаха през изоставеното градче Тубак, мъртвото жито гниеше в зимните полета, по улиците растеше трева. Докато минаваха, някакъв слепец стоеше на една малка покрита веранда с лице към площада. Той вдигна глава и се ослуша.
Продължиха нататък и си направиха лагер в пустинята. Нямаше вятър и тишината наоколо беше в услуга на всеки беглец, както и откритата местност и отсъствието на близки планини, където да се скрие враг. Още преди да се съмне, бяха на крака и по конете. Потеглиха заедно, държейки оръжията си под ръка. Всички оглеждаха терена, не пропускайки да забележат движенията дори и на най-малките създания, докато накрая бяха обединени от невидимите нишки на една обща бдителност и пътуваха през пустошта като един-единствен резониращ ум. Минаха покрай изоставени хасиенди и крайпътни гробове и предобеда отново се натъкнаха на следите на апачи, които идваха от пустинята и отиваха на запад през наносните пясъци покрай речния бряг. Ездачите слязоха от конете си, взеха по малко пясък от отъпканите места, разтриха го между пръстите си, преценявайки влажността му под слънчевите лъчи, после го хвърлиха и погледнаха надолу към реката между голите дървета. След това се качиха отново на конете си и продължиха.
Намериха разузнавачите провесени с главите надолу от клоните на едно почерняло от огън дърво паловерде. Те бяха прободени през сухожилията около петите със заострени клони от прясно дърво и висяха от тях над студената пепел от угаснали въглени, където ги бяха пекли, докато главите им бяха почернели, мозъците им бяха заклокочили и от носовете им бе започнала да излиза пара. Езиците им бяха изплезени и закрепени така със забитите в тях заострени пръчки, ушите им бяха отрязани, а телата им бяха разпорени и вътрешностите висяха над гърдите им. Неколцина мъже пристъпиха напред с извадени ножове, свалиха труповете и ги оставиха да лежат в пепелта. Двете по-тъмни туловища бяха на последните двама делавери, а другите две на вандименеца и един мъж от Изтока на име Гилкрист. Те не бяха срещнали нито милост, нито разграничение от страна на техните диви домакини и бяха страдали и умрели по един и същи начин.
Тази нощ минаха през мисията Сан Хавиер дел Бак, църквата й — тържествена и застинала под светлината на звездите. Нито едно куче не излая. Скупчените колиби на индианците папаго изглеждаха без обитатели. Въздухът бе студен и чист и като че ли никой не предявяваше права над земята наоколо и тази отвъд нея в мрака, в това число и нощните птици. Бледозелен метеор се устреми към долината зад тях, прелетя и изчезна тихо в празнотата.
Призори в покрайнините на форт Тусон минаха покрай развалините на няколко хасиенди и покрай още няколко места с означения, че там са били убити хора. Сред равнината се виждаше малък чифлик, където от постройките все още се издигаше дим и покрай полуразрушената ограда, изградена от стебла на мъртви кактуси, стояха рамо до рамо лешояди, обърнати на изток към обещаното слънце, пристъпващи от крак на крак и държейки крилете си като плащове. На една площадка, обградена с кирпичени стени, видяха кокалите на свине, а също и вълк в градина с пъпеши, който клечеше между мършавите си крака и ги наблюдаваше, докато минават. Градът лежеше в долината на север зад тънката линия на бледите стени. Ездачите се прегрупираха по протежение на един нисък чакълест хребет, оглеждайки него, равнината и голите планински била отвъд нея. Камъните в пустинята хвърляха дълги тънки сенки като въжета и вятърът духаше откъм слънцето, което бе увиснало, тумбесто и пулсиращо, в източните предели на Земята. Те потупваха конете си и напредваха през равнината, следвайки следите на апачите, отряд от около сто души, минали оттук преди два дни.