Къде в тази дупка човек може да намери нещо за пиене? — попита той.
Това бяха първите думи, които някой от тях бе изрекъл. Каутс ги огледа. Изпити, преследвани, почернели от слънцето. Бръчките и порите на кожата им, дълбоко пропити с барутен нагар. Дори и конете им изглеждаха като същества от друг свят, макар и украсени с човешки коси, зъби и кожа. С изключение на оръжията, катарамите и още няколко други метални елемента от сбруята на животните, нищо у новопристигналите не загатваше за откриването на колелото.
Има няколко места, отговори лейтенантът. Но се боя, че нито едно не е отворено още.
Ей сега ще отворят, рече Глантън, смушквайки коня си. Не каза нищо повече, нито пък някой от другите проговори. Докато пресичаха площада, няколко скитници вдигнаха глави над одеялата си и ги изпратиха с погледи.
Барът, в който влязоха, беше правоъгълно кирпичено помещение и собственикът се зае да ги обслужи по долни дрехи. Те седнаха на пейка зад една дървена маса в полумрака и започнаха да пият с навъсен вид.
Откъде всички вие? — попита собственикът завалено.
Глантън и съдията излязоха навън, за да видят дали могат да наберат доброволци сред сбирщината, която почиваше на прашния площад. Един мъж с боуи нож предлагаше да организират състезание, за да видят кой има най-добрата стомана. Съдията тръгна между хората с типичната си усмивка.
Капитане, какво носиш в тези чанти?
Глантън се обърна. Той и съдията носеха пътните си чанти, преметнати през рамо. Онзи с ножа се беше подпрял с лакът на един стълб, клекнал на едно коляно.
Тези чанти ли? — попита Глантън.
Да, тези.
Тези чанти са пълни със злато и сребро, отговори Глантън. Щом питаш.
Безделникът се ухили и се изплю.
Ето защо той толкова иска да отиде в Калифорния, подхвърли друг. Защото там ще получи чанта пълна със злато.
Съдията се усмихна дружелюбно на лентяите. Тук можете да се простудите. Кой е готов да тръгне към златните залежи?
Един мъж се надигна, отстъпи на няколко крачки и започна да пикае на улицата.
Може би дивият човек ще тръгне с вас, извика трети. Той и Клойс ще ви бъдат добро попълнение.
Те отдавна искат да заминат за някъде.
Глантън и съдията тръгнаха да ги търсят. Допотопна шатра, направена от стар брезент на фургон. Табела, на която пишеше: „Вижте Дивия човек — десет цента“. Те заобиколиха брезента, където в грубо скована клетка от клоните на паловерде клечеше гол идиот. Подът на клетката беше покрит с мръсотия и стъпкана храна и навсякъде наоколо пъплеха мухи. Малоумният беше дребен, уродлив и лицето му беше омазано с фекалии. Взираше се в тях с тъпа враждебност, дъвчейки мълчаливо лайно.
Някъде отзад се появи собственикът на тази атракция, клатейки към тях глава. Тук не е позволено да се идва, каза той. Още не сме отворили.
Глантън огледа окаяната тента. Шатрата вонеше на граниво масло, дим и екскременти. Съдията приклекна, изучавайки имбецила.
Това нещо твое ли е? — попита Глантън.
Да. Мое е.
Глантън се изплю. Един човек ни каза, че искаш да заминеш за Калифорния.
Ами… каза собственикът. Да, така е. Така е.
Какво възнамеряваш да правиш с това нещо?
Да го взема с мен.
И как смяташ да го влачиш?
Имам кон и каруца. Ще го возя в нея.
Имаш ли някакви пари?
Съдията вдигна ръка. Това е капитан Глантън, каза Холдън. Той ръководи експедиция до Калифорния. И е готов да вземе няколко пасажери под закрилата на неговия отряд, при положение че са добре осигурени.
Е, добре. Имам някакви пари. За каква сума говорим.
А ти колко имаш? — попита Глантън.
Ами достатъчно, бих казал. Бих казал, че имам достатъчно.
Глантън се вгледа в мъжа. Ето как ще поставя въпроса, рече той. Искаш ли да отидеш в Калифорния, или само си плещиш?
Калифорния, повтори собственикът кратко. Разбира се, че искам.
Ще те закарам там срещу сто долара, платени в аванс.
Погледът на мъжа се отмести от Глантън към съдията и после обратно. Ще ми се да имах толкова, промърмори той.
Ще бъдем тук след няколко дни, каза Глантън. Намери ни още няколко пасажери и ще ти намалим тарифата съобразно с това.
Капитанът ще се отнася с теб добре, увери го съдията. Може да си сигурен в това.
Да, сър, рече собственикът.
Докато минаваха покрай клетката, Глантън отново се обърна да погледне идиота. Даваш ли на жени да виждат това нещо? — попита той.
Не знам, отвърна собственикът. Досега не е имало желаещи.
По обяд отрядът се настани в една гостилница. Вътре имаше трима-четирима души и когато американците влязоха, местните станаха и излязоха. Зад постройката имаше глинобитна пещ и каросерия от разнебитен фургон с няколко тенджери и котел върху нея. Стара жена със сив шал сечеше говежди ребра, а две кучета я наблюдаваха приседнали. Висок слаб мъж с изцапана с кръв престилка влезе в стаята някъде отзад и ги огледа. Той се наведе и подпря двете си ръце на масата пред тях.