— Единственото нещо, от което в момента имах нужда да ме „спасявате“ беше ето онова-и чернокоската посочи с пръст към паяка, обаче другите двама не и обърнаха никакво внимание. Те я замъкнаха към вратата като пропуснаха покрай ушите си и следващите и реплики, въртящи се най-вече около това дали Силвър беше добре след удара. Когато отново се намериха в тихия коридор приятелите се запътиха право към каютата на капитана…
А там сега персоните бяха… заети. Ашли въобще не успя да загрее защо Джон бе присвил така страдалчески очи.
— Какво правиш? — попита го тя и усети как започва да и става много смешно.
— Ами… — отвърна капитанът-Всеки път получавах шамар от теб, когато се опитвах да те целуна и вече ми стана навик да очаквам такова нещо-усмихна се и момичето за пореден път се увери, че имаше наистина чаровна усмивка.
Ашли се засмя, но не пресилено, както обикновено правеше в присъствието на Рейн. После се приближи още повече до Джон и като постави ръце на рамената му прошепна тихичко на ухото му:
— Е, този път за разнообразие реших да направя нещо различно… — целунаха се отново. Беше наистина главозамайваща целувка и сякаш нищо не можеше да развали момента… Е, почти нищо. За втори път тази вечер се чу едно глухо „Туп!“. Джон се свлече в безсъзнание на пода, а Ашли се чудеше какво толкова бе направила, когато… всичко и се изясни като бял ден. Точно зад капитана бяха застанали приятелите и и Ксев държеше в ръцете си сабята, с която вероятно бе ударила здравата Рейн зад врата.
— Какво направихте? — попита учудена русокоската, а Сийбърг се смръщи и след това отвърна:
— Странно… За втори път вече ми го казват! — и погледна към Рейчъл.
— Какво… — все още недоумяваше Уайлд, ала Мартин я прекъсна притеснено:
— Момичета, мисля че нямаме време сега да си говорите, защото трябва да побързаме и да се махнем от тук.
— Но аз не искам! — заинати се Ашли и тъкмо щеше да се наведе да види Джон, когато без предупреждение приятелят и я метна на гръб и четиримата излязоха от каютата, сблъсквайки се с Виктор. Без да се суетят намериха изход и се отправиха към близката тропическа гора. Ашли хвърли нещастен поглед към кораба, който се отдалечаваше все повече и повече от нея(или по-скоро тя от него, все още на гърба на Мартин), надявайки се да види отново Джон и той да не е много бесен, заради случилото се…
Джон бавно отвори очи… над него стоеше Силвър, който изглеждаше разтревожен… Джон докосна врата си и усети ужасна болка…
— По дяволите… какво стана… — обърна се той към приятеля си…
— Еми не знам точно обаче нещата са много… — след това се замисли… —ужасно много лосхи…
Джон се огледа… той усети как стомахът му се свива… в стаята я нямасхе…
— Къде е Ашли… — попита разтревожен той…
— Точно за това искам да поговорим… — Силвър масажираше с ръка своята цицина получена оот стеченията на обстоятелствата през тази вечер… — отново избягаха…
— Мамка му-ядоса се Джон… — какво им направих този път…
— Според мен не ти си причината… — прекъсна го Силвър… — по-скоро според мен те си мислеха че това е само затишие пред буря… предопалагали са че това е най-вероятно капан…
— И къде забога ще отидат…
— А най-лошото Рейн е… — продължи брат му…
„Явно сраховете ми се сбъднаха“-помисли си Джон досещайки се за следващите думи…
— Най лошото е че екипажът тръгна след тях…
Джон който вече се беше изправил и стоеше до бюрото си затвори очи, ругаейки… той блъсна по масата… извади отново ценния си тютюн сви си цигара и запали… когато беше изнервен това беше най-доброто решение…
— Според теб какво трябва да направим… — посъветва се той със Силвър…
— Не знам братко… — мъжът погледна надолу… и двамата се чувстваха безпомощни…
Джон взе сабята си и каза:
— Тръгваме след тях… ако трябва ще избия целия си екипаж за да ги спася… — и излъга-те може би се единствения ни шанс за измъкване… — не знаеше защо го прави… може не искаше да показва чувствата на брат си… той нахлупи шапката си и двамата с Силвър излязоха от каютата тичайки… изведнъж те чуха глас на палубата…
— Успяха да се измъкнат… — след това някой се изплю… Двамата братя въздъхна облекчено… очевидно пиратите се бяха отказали от търсенето и се бяха завърнали… те се показаха на палубата и видяха екипажът, който тъкмо се беше прибрал…
— Намерихте ли ги… — попита ги Джон…
— Не капитане… — отговори му Хук… след тези думи Силвър и Джон се облекчиха съвсем… явно все пак бяха успели да се скрият…