— Е? Сега какво?
— Ами предлагам ние с Мартин да вземем едната стая, а ти да отидеш в другата. — Виктор погледна въпросително момичето след което се обърна и към Мартин. Май не бяха особено съгласни с неговите условия и за това Мартин отиде да изпрати Ксев до стаята й, ала беше ясно, че нямаше да се върне при Виктор.
— Добре ли си? — Мартин положи ръце на раменете й.
— Ами… ако ти кажа, че съм добре ще те излъжа. — Сийбърг потрепна. Освен че в стаята бе студено и влажно самата обстановка я караше да трепери. Усети как някой от раните й се виждат и веднага започна да дърпa роклята си с надеждата, че ще ги скрие. Това така и не стана, защото Мартин хвана ръката й и не й позволи да го стори.
— Искам да ги видя. — каза той нежно и оголи раменете й. Раните бяха найстина ужасни и изглеждаха толкова дълбоки, че Мартин започваше да се притеснява дали някога ще заздравеят. Ксев усещайки погледа му отново направи безуспешен опит да скрие обезобразеното си тяло, ала момчето отново я спря и този pът нежно допря устни до една от раните. Ксев блаженно затвори очи и усети как настръхва. Мартин започна да развързва роклята й, а момичето се почувства толкова безсилна. Не биваше да става така, не и сега… в този момент.
— Мартин…
— Да?
— Моля те, недей! Не… не бива…
— Тук сме в свят, в който всеки един миг се изживява като за последен. — имаше доста истина в думите му, о да определено бе прав, ала Ксев не пожела да си го признае и за това само се отдръпна. Мартин остана леко разочарован и двамата впиха погледи един в друг.
— Обичам те. — тези думи сякаш прокънтяха в главата на Сийбърг и тя не беше способна да каже каквото и да било.
— Не… ти… не можеш да… не е възможно! — най после успя да каже нещо, макар, че след минута съжали за казаното.
— Още в деня когато се запознахме. Беше пред кабинета по психология и ти чакаше…
— Лейла… — напомни му Ксев. Лейла бе една нейна много добра приятелка от училище, която завръши психология заедно с Мартин.
— Да. Тогава за пръв път те видях и се влюбих.
— Мартин… човек не може да се влюби просто ей така… само с едно виждане?
— Напротив. Може! Нека tи дам пример. Джон и Ашли, те…
— Джон и Ашли? Моля ти се та те изобщо…
— Напротив! Макар, че ти си по близка с Аш мисля, че би трябвало да си забелязала. Тя е влюбена Ксев.
— Дори да е така дълбоко се съмнявам, че е било от пръв поглед!
— И все пак никога ли не си се влюбвала от пръв поглед? — Мартин започна да се приближава до Ксев, а тя започна да отстъпва назад, докато гърба й не успря студената стена.
— Не…
— А сега? — Ричърдс се приближи още повече до нея… и още… докато разстоянието между лицата им стана толкова малко, че те взаймно усещаха дъховете си.
— Много съм объркана… а това още повече… — вече нямаше значение. Мартин бе долепил устните си до тези на Ксев и не й позволи да довърши.
Целувката стана все по страстна, а Сийбърг вече се бе разтопила в обятията на Мартин и не мислеше за нищо. За пръв път през целия й живот се отдаде само на момента, като не мислеше за после… важното бе сега! Вече сякаш нищо не я болеше и тази целувка бавно и сигурно лекуваше както физическите така и психическите й рани.
Джон я погледна и забеляза че тя е притеснена… и имаше за какво… все пак прителката и беше болна…
— Спокойно… — каза той…
— А… — погледна го Ашли леко стресната… —моля…
Джон я погледна с лека усмивка явно разбиращ я.
— Тя ще се оправи-повтори той… — бен винаги е спасявал пациентите си… — приближи се до нея и я прегърна силно… Ашли облегна глава върху гърдите му и усети пулса му който беше изключително спокоен… сякаш това повлия на Ашли и тя също се успокои… Джон я повдигна на ръце…
— Стига-засмя се момичето… — престани…
Но пиратът не я чу той също се засмя… приближиха се така до леглото… Джон я хвърли върху леглото, което беше изключително меко и чисто за такава дупка… тя е огледа всъщност цялата стая беше доста добре обзаведена и приветлива… та забеляза няколко картини и една две малки статои върху рафтовете и лавиците… Ашли опипа с ръце леглото, което беше много пухкаво… Джон седна до нея наведесеи я целуна… тя усети как той си вдигакраката и ляга до нея… той взе одеялото и те се завиха… Ашли беше забелязала че вече започваше да застудява… тя отдавна искаше да попитанещо Джон но нямаше смелост и сега мислеше че е най-подходящия момент… тя вдиша и каза на един дъх:
— Може ли да те питам нещо… — без да дочаква отговор продължи-коя е Мери…