— Не се притеснявай… просто-той се заслуша в ръмженето, което сякаш приближаваше-тигър-завърши той, а Рейчъл се стъписа. — Отстъпи бавно назад-посъветва я той, но тя не можеше да помръдне-Рейч… моляте отстъпи назад. — нямаше време… вцепенението от плъзналият в кръвта и ужас бе прекъснало временно функционирането на повечето мускули. Единственото което усещаше Блейкли бе-страх. От близките храсти изкочи нещо оранжево на черни ивици и се метна право към момичето. Предвидил събитият с няколко хода напред Силвър се бе метнал блъскайки момичето на земята. Голямата котка ги бе прескочила, но не и отне много време докато се опомни и се приготви да нападне отново. За това време Рейчъл си бе възвърнала съзнанието и бързо се изправи.
— Скрий се някъде-извика към нея Силвър.
— Но къде… ами ти?
— Изчезвай от тук-докато те спореха тигърът отновов нападна. — Силвър се изпречи на пътя на животното. За негов късмет голямата котка не бе първа младост, а изглежда, че и не бе хапвала нищо от доста време насам… силите и знчително бяха по-малко. Лапите и зъбите обаче си оставаха все така опасни. Пирата замахан към животното с камата и след като бе получил една „закачлива“ лапа през лицето, успя да улучи животното в хълбука. Скимтейки тигърът отстъпи, поглеждайки предизвикателно Рейн, сякаш му обещаваше, че тази битка ще бъде завършена някой друг път.
— Силвър-изписка Рейчъл и дотича до надигащият се пират. — Добре ли си? — позаинтересува се тя.
— Да мисля, че да-отвърна шаштисан Рейн.
— Ти си бил голям побойник-подметна шеговито Рейчъл четвърт час по-късно.
— Всъшност не съм… но обстоятелствата са такива, че-заоправдава се пиратът.
Рейчъл се зкаова на мястото си.
— Проблем ли има? — попита объркан Рейн-Още някой тигър?
— Не думай-подметна насмешливо Блейкли и чак сега забеляза тънка струйка кръв която се стичаше от края на устната на пиратът. — Оу… лошото коте май те е наранило-Рейн инстинктивно посегна към раната, но бе изпреварен от момичето, което прокра пръст по устните му и стигайки до края изтри кръвта.
— Много ли боли? — попита момичето и го погледна миловидно.
— Не… всъшност да-и пиратът леко и се усмиха. Рейчъл се приближи и го целуна.
— А сега? — попита тя, а очите и заискряха.
— Мисля, че не чак толкова-той погали лицето и отмятайки няколко кичур от косата и назад. — Мисля, че имаш най-доброто лекарство за рани… мислила ли си да се знимаваш с лечителсвто? — подметна той, а момичето се закикоти.
— Не… но теб бих лекувала с удоволствие-последва втора доста по-страстна целувка.
— Значи, аз ще съм ти постоянен пациент-промълви след няколко минути пиратът.
— Не говори глупости глупчо… ти нямаш нужда от рани за да вземаш от това лекарство.
Унесени двамата съвсем бяха забравили за заобикалящият ги свят. В момента бяха с розови очила и виждаха светът по-красив и по-добър от колкото бе всъшност. Съвсем бяха забравили за пияният Джон и шляещите се из Тайнственият остров Ашли и Ксве. Сега светът бе създаден само за тях и никой друг нямаше място в него. Двамата смаи бяха успели да създадат място само и единствено за тях… и колкото и егоистично да бе това в момента нищо не ги засягаше…
Мда, Любовта понякога си проправяше път и на доста неочаквани места, обаче, това нямаше да бъде сред тях…
Ръцете и докоснаха песъчинките, в които кръглата Луна се оглеждаше, придавайки им онзи загадъчен металически блясък. Тя стисна в шепите си пясъка, пръсна го по каменния под и той се разпиля, превръщайки се в мънички капчици вода. Но нима това бе възможно? Сетне капчиците се намериха една друга и образуваха триъгълник, в който отпървом се виждаха неясни образи. Вещицата се наклони към новопоявилото се „огледало“ и се взря отвъд него. Картината му постепенно се изясни и оттам се показа образа на къдрокосо момиче. Мистичната Катерин присви злобно очи и гласът и прозвуча в празната зала, студено и с мрачно задоволство:
— Време е…
Постепенно желанието на Ксев да бъде сама с мислите си отслабна до толкова, че бе наистина трудно да се долови неговото присъствие. Момичето все повече и повече изпитваше острата нужда да има някой до нея… Някой като Мартин. Някой, който да я разбира, да знае добре какво и се бе струпало през последната седмица, и най-вече-някой, който държеше на нея. Къдрокоската въздъхна и видя как дъхът и се превръща в безплътна пара някъде пред нея. Тя обви ръце около себе си-навън, с настъпването на вечерта, и температурата бе направила няколко промени, като тази да се понижи с няколко доста значителни градуса. Сийбърг чуваше стъпките си глухо и самотно да оттекват в нощта и се питаше дали някога пак щеше да види Лондон… Надали имаше кой знае каква Надежда. Ядно изрита едно камъче, което се търкулна нанякъде и се изгуби в тъмата. Единственото, което подсказваше за неговото съществуване си остана глухият тропот, примесен и с още един, на който момичето не обърна особено голямо внимание. А трябваше…