Най-сетне Аника включи зила на скорост, зави наляво, за да излезе от паркинга, и подкара към Симферопол и по-нататък, към крайбрежието около Алуща. Джак беше с гръб към тях и наблюдаваше пътя отзад за полицейски коли. Той преброи шест автомобила зад тях, но нито един не беше полицейски. Въздъхна облекчено, завъртя се напред и също като Аника и Али се загледа в не особено красивия пейзаж наоколо, който в крайна сметка щеше да ги отведе до вилата на Магнусен на черноморското крайбрежие. Надяваше се там много от въпросите им да получат своя отговор.
През три коли и на около стотина метра разстояние зад тях мъж, известен просто като господин Лавджой, барабанеше по волана на взетата под наем кола с късите си и дебели пръсти на стоманолеяр. Макар да беше малко пресилено да се възприема като стоманолеяр, все пак миналото му на работник от Детройт определяше начина му на мислене. Чувстваше се неудобно в костюмите, които му се налагаше да носи, след като отиде във Вашингтон. Още много млад, с припряност, която изглеждаше неуместна за хората около него, побърза да замени кабинета с полева работа. Но сега се чувстваше щастлив и така и не погледна назад.
Специално поиска и, слава богу, успя да получи автомобил с касетофон — една стара, но здрава тойота. Първото нещо, което направи, след като запали колата, беше да сложи касета и да увеличи звука до максимум. Когато началните акорди на „Ангел на злото“ на „Брейкинг Бенджаминс“ прогърмяха оглушително във вътрешността на автомобила, устните му се разтеглиха в доволна усмивка.
Погледът му се съсредоточи върху зила и той видя себе си като някакво крилато създание, което е съзряло плячката си и я преследва, носено от потоците издигащ се нагоре топъл въздух. Следваше я, докато завиваше и лъкатушеше, докато се издигаше и спускаше, и очакваше идеалния момент, в който да й нанесе удар.
Риет Бороньов придружи дядя Гурджиев на излизане от публичния дом. В асансьора възрастният мъж извади пистолета си и подмени трите патрона, които беше изстрелял по-рано. Бороньов го наблюдаваше със смесица от чувство за превъзходство и мълчаливо одобрение. Фоайето долу изглеждаше студено като хладилник за месо — със сигурност беше по-студено, отколкото навън, където градусите бяха станали по-умерени с напредването на следобеда.
Двамата яки и заплашително изглеждащи агенти на „Тринадесет“ чакаха на ъгъла, пушеха лениво, почти не разговаряха помежду си и, общо взето, се държаха така, сякаш притежават целия квартал. Те едновременно видяха Гурджиев да се приближава и ръцете и на двамата се стрелнаха към джобовете на зловещите им черни палта. Гурджиев вече беше насочил пистолета си към тях и поклати глава. Това ги накара да замръзнат за момент и след това да извадят ръцете си, показвайки ги по начин, който при други хора би могъл да бъде разтълкуван като знак, че се предават, или като умиротворителен жест. Дядя Гурджиев беше сигурен, че при тези двамата не е така.
Бороньов, който вървеше зад възрастния мъж, избра точно този момент, за да се покаже. Колкото и добре да бяха обучени агентите на „Тринадесет“, те не успяха да скрият смайването си. Смущението им беше много забавно за олигарха и той се разсмя, наслаждавайки се на крайно обърканото положение, в което бяха попаднали.
В този миг Гурджиев обърна оръжието си срещу него и го застреля от упор в слепоочието. Смехът на Бороньов се превърна в гъргорещо клокочене и после в шокирана тишина, когато той тежко се строполи върху паважа.
Агентите на „Тринадесет“ едва имаха време да осъзнаят случилото се, когато Гурджиев се обърна към тях:
— Занесете този предател на Ориел Йовович Батчук. Кажете му, че Бороньов е подарък от мен. Кажете му и че може да спре да търси Аника Дементиева. Сега разполага с отговора на въпроса какво прави тя тук, в Украйна.
21.
След часовете с висок прилив на адреналин Джак го налегна невероятна умора. Той се облегна на седалката, затвори очи и позволи на вибрациите на колата да го унесат в лека дрямка.
— Татко. Татко, разкажи ми онази история отново.