Рим бил създаден от крадци, разбойници, убийци и роби, които били достатъчно умни да избягат от господарите си. Единственият проблем бил, че нямало жени. Ето защо тези ранни римляни, както те се били нарекли, решили да откраднат жени от съседното племе на сабините. Именно това позорно отвличане на жените им довело до отмъщението на сабините, които използвали Тарпея за своя маша.
Тази тъмна страна от природата на римляните — и на самия Рим — беше привлякла и задържала вниманието на Али, защото освен че бяха създали пътища, акведукти и многобройни други нововъведения, те бяха измислили жестока система за подбор. Онези водачи, които не харесвали в самото начало или пък впоследствие не одобрявали, от които се страхували, в които откривали недостатъци или на които от завист или алчност измисляли прегрешения, били незабавно убивани. Али беше родена и възпитана в политически инкубатор и долавяше напрежението и неизказания страх от убийство, който заобикаляше баща й на все по-гъсти слоеве, колкото по-нависоко се изкачваше той по политическата стълбица. И когато беше пристигнала в Москва, тя почти веднага интуитивно бе усетила колко много наподобява всичко това на древния Рим, колко силно е повлияна съвременната политическа система от тази на римляните, превръщайки убийството в обичайно средство за постигане на определена цел.
— И така — обади се Али след известен размисъл, — онова, което искаш да кажеш, е, че дори и най-добрите намерения накрая се превръщат в купчина лайна?
— Искам да кажа, че всички ние сме обречени на разочарование. И също така искам да кажа, че аз приветствам това разочарование, защото накрая то изравнява нещата и не го е грижа нито за социалната класа, нито за парите или властта. То е мрачният косач.
— Искаш да кажеш „мрачният жътвар“ — поправи я Али, — така наричат смъртта.
— Наричай го както искаш — сви рамене Аника.
Мобилният телефон на Денис Пол иззвъня в три и половина сутринта. Беше стигнал до средата на лабиринта от данни, които бе успял да изтегли от записите на телефонните обаждания на генерал Брент, както и от окончателния доклад за дейността и движението му през изминалата година. Всъщност Пол беше зает с четенето на онова, което го интересуваше най-много — сведенията за два неофициални полета до Москва. И двете пътувания бяха направени през последните шест месеца. И двете бяха през уикенда и не бяха регистрирани или заплатени от нито една правителствена агенция. Това не беше непременно повод за задействането на червената лампичка в мозъка на Пол, но имаше някои странни неща. Първото беше, че генерал Брент беше платил в брой за билети от първа класа. Второто — и двата полета бяха на „Аерофлот“, а не на „Делта“, американската авиолиния, която по правило би трябвало да използва. Откъде генералът беше взел десетте хиляди долара в брой за двете пътувания до Москва? Пол хакна банковата сметка на Брент в „Дистрикт Нешънъл“. Един ден преди изтеглянето им десетте хиляди долара са били преведени по сметката от „Ализарин Глоубъл“ — организация, за която Пол никога не беше чувал и за която не можеше да си представи по какъв начин би могла да е свързана с генерала.
Мобилният му телефон избръмча. Беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че за малко да пропусне да отговори на обаждането.
Беше местен номер и името на абоната не беше изписано.
— Моля?
— Господин Пол?
— Да?
— Обажда се Нанси Летиер. Срещали сме се няколко пъти. Ръководя крилото на болните от Алцхаймер в „Петуърт Менър“. С прискърбие трябва да ви съобщя, че госпожа Пол издъхна в три часа и единайсет минути тази сутрин.
Дълго време след това Пол седя напълно неподвижен. Очите му продължаваха да пробягват по редовете с информация на лаптопа му, както го бяха правили часове наред преди обаждането, но сега мозъкът му не регистрираше нищо от онова, което виждаше. Съзнанието му внезапно се изпълни с един ужасяващ рефрен, който се повтаряше отново и отново — „Ти не беше там, не беше там, когато тя умря“, — сякаш беше някоя смешна детска песничка, която се носеше от призрачно радио в нейната стая. Внезапно той започна да се задушава от нейната сладникава миризма, от която му се гадеше — миризмата на… Господи, дори не можеше да произнесе името й, тя вегетираше от толкова дълго. И въпреки това сега той се давеше от онова, което беше останало от нея — от Луиз, — сякаш бе погълнал пепелта от погребалната й клада.