Единственият проблем беше Клер. Вместо да е благодарна на баща си, че я е спасил от такъв повърхностен лицемер, тя не спираше да го обвинява, като ту крещеше, ту избухваше в сълзи, преди да затръшне вратата и да напусне къщата. Сигурен, че истерията й ще отмине, Пол беше изчакал няколко дни, преди да й позвъни. Тя обаче нито веднъж не отговори на обажданията му и до ден-днешен не му беше продумала. Пол знаеше само, че има внук, но нямаше представа дали тя се е омъжила за лицемера, или отглежда детето като самотна майка. Веднъж нае частен детектив, но ден по-късно му плати и отказа поръчката. Беше му омръзнало цялото това съжаление. Единственото нещо, за което беше благодарен, бе, че Луиз не можа да разбере в каква неприятна бъркотия неочаквано се е забъркал той.
Що се касаеше до Клер, той вече рядко мислеше за нея, освен в особени моменти като този. Дори и тогава той не се сещаше за нея с носталгия и болка, а с усещане за разочарование. Но му беше мъчно, че не познава внука си, макар той да бе плод на една лицемерна връзка. Единствената причина за това усещане бе, че някой трябваше да отучи момчето от лицемерието и самомнението, преди те да отровят ума му. Пол намираше за тъжен и дори трагичен факта, че този някой няма да е той самият.
Мисълта, че внукът му живее непознат живот, изгаряше кожата му, сякаш беше сложил ръката си в пещта, която скоро щеше да погълне останките от печално погубеното тяло на Луиз. Той погледна надолу към ръката си, усети кръвта да пулсира в нея и за пръв път се изправи лице в лице с усещането да бъдеш жив, да погледнеш назад и да не виждаш нищо друго, освен загуба и смаляване на собственото ти аз и на душата ти. Той се облегна на студената стена, все още оцапана с кръвта на нощния управител, и бавно се плъзна надолу по нея. Сега вече не виждаше луната. Лека нощ, Клер, лека нощ, безименно седемгодишно момченце, лека нощ, луна.
Горе в затъмнената стая, която Пол беше напуснал, прогонен от внезапните и нежелани чувства, бушуващи в него, една бърза и мощна сондираща хакерска програма сканира личните данни на генерал Брент, които министърът на вътрешната сигурност беше изучавал съсредоточено, след това откри Ай Ес Пи адреса на компютъра му. Петнайсет минути след като сондиращата програма беше изтеглена, една анонимна кола потегли, шофирана от мъж, който изглеждаше като счетоводител или учител, но беше получил съответните заповеди, бе добре въоръжен и готов да отнема живот.
Господин Лавджой познаваше този път като дланта си. Вече пет години Крим беше неговото поле на действие. Не че някога щеше да свикне напълно с това място. Все още усещаше храната като оловна топка в стомаха си, кожата постоянно го сърбеше от някакви гъбички или нещо подобно и не беше спал повече от три поредни нощи в едно и също легло. Единственото хубаво нещо бяха жените, които бяха млади, високи, руси и в изобилие. Те обичаха чужденците, особено американците, защото се надяваха да впримчат някой от тях в брак, за да ги измъкне от ада, в който се бяха родили. Веднъж, след като разбереше това, човек можеше да ги придума на всичко. Господин Лавджой с нетърпение очакваше купона, който бе организирал за тази вечер. Той се готвеше да приключи набързо с възложената му поръчка.
Пътят се издигаше с приближаването на стръмните скали, спускащи се към водата. Вече можеше да зърне синьо-зеления блясък на Черно море, докато шосето започваше дългите си извивки по крайбрежната линия. Видя, че има по-малко от километър до завоя, където трябваше да изпълни задачата. Моментът беше настъпил. Той натисна газта и премести тойотата в подходяща позиция.
Голямата извивка на морето, която сега беше нащърбена от облаците, надвиснали ниско над хоризонта, бързо се разкриваше с приближаването му до върха. Зилът вече беше в началото на височината. Лавджой навлезе в лентата на отсрещното движение и внезапно ускори. Още миг и щеше да блъсне предната си броня в лявата задна част на зила и да го завърти в смъртоносна спирала, която по неговите изчисления трябваше да изхвърли колата в пропастта на второто й обръщане.
— По-бързо! — изкрещя Джак от задната седалка.
— Дръж се! — извика му в отговор Аника.
Когато видя тойотата да навлиза в лявото платно, той добави:
— Господи! Иска да ни избута в пропастта.