— Ако ми позволите — подхвана Томсън, — грешката ви беше, че проникнахте в банковата сметка на генерал Брент. Следим я денонощно.
— Но както се оказа — намеси се Бенсън, — грешката ви беше късмет за нас и ще ви кажа защо. — Той сложи сос табаско на яйцата си, опита ги и кимна одобрително, преди да остави вилицата си, сякаш вече се е нахранил. — Брент е нашият вътрешен човек.
— Той не е член на кабинета — възрази Пол.
— Неговата позиция е дори по-добра — той е съветник, когото Карсън слуша, особено що се касае до всички въпроси, свързани с руснаците — сви рамене Бенсън. — Като се има предвид с какво сте се занимавали през последните няколко дни, това едва ли е голяма изненада за вас. Ние обаче сме все по-загрижени за генерала. — Той прехапа устна, сякаш току-що беше опитал нещо люто. — Предполагам, че си спомняте полковник Кърц.
— „Сърцето на мрака“ — отвърна Пол, — великата книга на Джоузеф Конард.
— Слава богу, че не се сетихте за „Апокалипсис сега“ — отбеляза Томсън. — Копола се подигра с този шедьовър.
— Да се върнем на Кърц — настоя Пол. — Да не искате да кажете, че генерал Брент е умопобъркан?
— Е, ако не е — кисело отвърна Бенсън, — то поне е в своето собствено „сърце на мрака“.
За пръв път Томсън изглеждаше смутен. Той вдигна ръка и почеса веждата си с палец — жест, зловещо напомнящ за офицера от разузнаването (в ролята Дж. Д. Спрадлин), който инструктира капитан Уилърд за задачата му да ликвидира Кърц в незабравимата сцена в началото на филма.
Бенсън, който според Пол не беше подготвен да съобщи лошите новини, отново се прокашля.
— Всъщност въпреки онова, което спомена моят уважаем колега, алюзията за „Апокалипсис сега“ не е съвсем неоправдана. — Той замълча за момент, несигурен как да продължи.
— Предполагам, знаете, че персонажът на Кърц се основава на личността на многократно награждавания полковник Робърт Риолт?
— По време на войната във Виетнам — отвърна Пол, след като порови в паметта си — Риолт не беше ли освободен от длъжност?
— Точно така — потвърди Бенсън и се изправи на стола, като изглеждаше така, сякаш е глътнал бастун. — Беше обвинен в убийство.
— Какво общо има това с генерал Брент? — В стомаха на Пол премина малка, но ужасна ледена тръпка.
Томсън седеше вкаменен до Бенсън и лицето му беше пребледняло като платно.
Бенсън му хвърли кос поглед, преди да отвърне с усилие:
— Генерал Брент е издал нареждане за незабавното ликвидиране на Джак Макклюр.
Разбира се, Пол знаеше това, но не виждаше никаква полза да им го каже. Всъщност точно обратното. Сега беше сигурен, че разполага с повече информация от тях за последните действия на Брент, което означаваше, че подобно на Кърц и Риолт, генералът беше изгубил връзка с началниците си или поне със съзаклятниците си. Както бе казал Бенсън, сега той беше в своето собствено „сърце на мрака“. Нямаше представа какво означава това за всички тях, но за голяма своя изненада усети лека промяна в отношението си към двамата мъже. Не че враговете му внезапно и безразсъдно се бяха превърнали в негови приятели, но крайностите на бялото и черното, изглежда, започваха да се смесват в нюансите на сивото.
— Как, по дяволите, генерал Брент си мисли, че може да си позволи да издаде нареждане за ликвидация? — попита той накрая.
— Това — отвърна Томсън, като най-сетне се поотпусна — е нещото, което искаме да обсъдим с вас, и затова ви доведохме тук.
Винаги бдителен, когато ставаше дума за Али, Джак зърна с крайчеца на окото си една неясна сянка и веднага разбра, че е тя. Извърна се встрани от Каркишвили и видя, че Али тича по скалистия нос към ръба на пропастта. Без да се замисли и за миг, той веднага хукна, като изчисляваше векторите, за да е сигурен, че ще я пресрещне, преди тя… Какво щеше да направи тя? Дали щеше да се хвърли от скалите? Възнамеряваше да се самоубие ли? Дали беше проявила някакви признаци за това, които той беше пропуснал, докато обръщаше внимание на Аника?
Кучетата го последваха с неспокойни подскоци, лаейки истерично, сякаш усетили нарастващата му тревога. Стремителната й инерция го повлече още една-две крачки напред и така двамата се озоваха опасно близо до стръмната пропаст. Хрътките ръмжаха, хълбоците им трепереха, козината на вратовете им се беше изправила. Той я дръпна назад от ръба.