— Ще го направя.
Президентът прекъсна връзката и остави телефона. Помисли си, че в моменти като този, когато бе притиснат под тежестта на събитията, осъзнаваше, че е сам. Това го накара да се върне към любимия си Шекспир. Кралете го бяха привличали открай време — още докато беше студент. И никой от монарсите, описани от Шекспир, не го бе запленявал толкова, колкото Хенри V — един хуманен владетел, който разбираше какво означава да се чувстваш изолиран заради кралската си кръв. Но беше и достатъчно прозорлив, за да знае, че произходът му го отличава от обикновения човек само с разкоша и общественото положение, които му осигуряваше, или както беше казал Шекспир — с церемониалността. Най-ясно това беше показано на читателя или зрителя в сцената, в която в навечерието на битката Хенри се дегизира с плащ и качулка, сяда сред своите войници и започва да разговаря с тях, да им разказва истории и да спори, сякаш е един от тях. Нищо не би могло да го подготви по-добре за предстоящото утро на смъртта от размяната на хапливи шеги с хората му, от усещането да стъпва по една и съща земя с тях, да окаля ботушите си в същия оборски тор и да слуша похотливите им и шумни гласове.
А с кого разполагаше Карсън? Чувстваше се сам и изолиран. Вече не се доверяваше на генерал Брент, но нямаше правдоподобно извинение да го освободи от длъжността му или да го изпрати обратно у дома. Дени беше в другия край на света, погълнат от тайното си проучване. Карсън егоистично съжаляваше, че е изпратил Джак на мисия.
Той се изправи, отпи от уискито, докато гледаше втренчено Кремъл с недоволен поглед. Вече започваше да съжалява, че през първите деветдесет дни на президентството си бе заложил на това споразумение с Русия. Генерал Брент беше този, който го беше уговорил да постъпи така. Той беше изтъкнал, че американският народ има нужда преди всичко от по-голяма сигурност, а тя може да бъде постигната със закриването на иранската ядрена програма. За съжаление това не можеше да бъде направено без помощта на Юкин.
Помисли си, че Брент можеше и да е прав за всичко това, но истината беше, че Карсън не вярваше на Юкин, а сега вече не вярваше и на генерала. Ето защо беше решил да вкара разузнавателните снимки в играта сега, вместо да ги пази като резервен вариант.
Не че той самият беше невинен, не хранеше илюзии по този въпрос. Затова обичаше Шекспир — защото неговите крале бяха толкова наясно със себе си. Те не бяха подвластни на заблудите на обикновените смъртни. Бяха проницателни дори и в лудостта си. Знаеха, че ръцете им са оцапани с кръв, че са извършвали убийства и че са издавали трудни заповеди, заради които едни са се издигали, а други са изпадали в нищета или животът им е увисвал на косъм, за да бъде накрая пожертван на бойното поле. Освен това не забравяха удобно за заговорите и предателствата, които бяха утъпкали пътя им към короната.
В блуждаещото му съзнание се появи един от любимите му редове от „Хенри V“: „От колко радости лишен е кралят, които всекиму достъпни са!“
Той поднесе чашата към устата си, но вече я беше изпил. Останалата част от уискито „Талискер“ беше в бутилката в другия край на стаята, но вместо да отиде да я вземе, той остави празната чаша и се насочи към преходната врата.
Един длъгнест чернокож младеж, който, изглежда, не се чувстваше особено удобно в костюма си, вдигна поглед към президента и дотолкова се стресна от вида му, че шоколадовата му кожа пребледня. Протегна ръка към портативния дефибрилатор и попита:
— Сър, да не би да се чувствате…?
— Спокойно, добре съм. — Карсън седна на стола срещу човека, когото на шега наричаха Дефибрилатора — доктора, съпровождащ го, за да му окаже помощ, в случай че получи сърдечен удар. — Седни, седни!
Президентът погледна към съвсем малкия преносим компютър, който Дефибрилатора беше сложил в скута си.
— Наваксваш с новините от реалния свят, а?
— Не, господин президент, пращам имейл на дъщеря ми Шона.
— В какво училище е тя?
— Ами, в специално училище. Луда е по конете.
— Какви коне язди, каква порода — английска или уестърн? Дъщеря ми язди…
— Нито едната от двете, господин президент. Има синдрома на Аспергер. Концентрира се много добре, особено върху нещата, които харесва, и в това отношение е нещо като гений, но не изпитва чувства.
— Не те разбрах. — Президентът смръщи вежди. — Несъмнено обича теб и съпругата ти.