— Не, господин президент, поне не и в нормалния смисъл. Не чувства нищо — радост, тъга, страх, любов.
— И въпреки това каза, че е луда по конете.
— Да, тя откри начин, по който да ги възпитава. Това е своеобразен напредък, макар че, да си призная, аз самият не го разбирам. Конете я очароват, но по начин, който нито аз, нито съпругата ми можем да проумеем. Може би те я разбират, кой знае? Общо взето, тя живее в свой собствен свят. Сякаш е в стъклен буркан, през който нищо не може да премине. Онова, което още повече влошава положението, е, че тя напълно си дава сметка за това. Затворник е на собственото си съзнание и го знае.
Президентът помисли с остра болка за собствената си дъщеря, която според закъснялата му преценка отдавна беше загубил. Беше глупаво да се преструва, че не е така. Не можеше да я разбере по начина, по който, изглежда, я разбираше Джак — дори по-лошо, започваше да губи търпение с нея. През каквото и да бе преминала, то беше приключило веднъж завинаги. Защо не можеше да го остави зад гърба си като нормално човешко същество? Той разполагаше само с ограничено време, което можеше да посвети на нея и на проблемите й. Беше свикнал да решава проблемите, а не да ги оставя да продължават да се развиват като безкрайно кълбо канап. Как, по дяволите, той и Лин бяха дали живот на създание, което не изпитваше към тях нищо друго, освен презрение? Разбира се, това го навеждаше на въпроса какво чувства той самият към нея. И, естествено, отговорът бе, че я обича — трябваше да я обича, тя беше негова дъщеря. Трябваше да я защитава с цената на живота си, но това не означаваше, че трябва да я харесва или пък да я приема каквато е. А и какво знаеше тя за истинския свят? Демонстрираше единствено презрение към компромисите, които той беше принуден да прави, за да спечели и запази политическата си власт. Напоследък той се люшкаше между силното желание тя да излезе от депресията или както там се наричаше състоянието, в което бе изпаднала, и мигове, в които му писваше от неприемливото й, детински нарцистично поведение. Лин открай време имаше навика да отстъпва пред прищевките и заплахите на дъщеря им, а сега го правеше още повече от преди, но неговото търпение вече се изчерпваше.
Дефибрилатора се размърда неспокойно и накара Карсън да си помисли: „И при него има душевна болка. И двамата сме бащи без късмет — между нас всъщност няма разлика.“ На глас каза:
— Наистина съжалявам…
Търсеше името на мъжа в паметта си, когато Дефибрилатора му се притече на помощ:
— Реджиналд Уайт, сър. Реджи.
— Да, разбира се. Реджи. Много добре. — Надяваше се широката му усмивка да замаже пропуска му. — Аз съм гладен, Реджи. Ти гладен ли си? Какво ще кажеш да хапнем нещо? — Протегна се към телефона, но един от телохранителите го изпревари.
— Какво да ви донеса, сър? — попита агентът от Сикрет Сървис.
— Какво ще кажеш за бургер, не, голям чийзбургер? Как ти се струва, Реджи?
— Господин президент, със сигурност имате по-важни неща за правене от това да ядете бургер с мен. — Уайт изглеждаше леко ужасен, сякаш целият му свят се бе обърнал с краката нагоре.
— Всъщност нямам, Реджи. А и да имах, в момента искам да направя точно това — заяви той и се обърна към агента: — Два големи чийзбургера и пържени картофки. Обичаш ли пържени картофки, Реджи? Добре, кой не обича. Тогава ще си разделим една голяма порция. И две коли — добави той, след което се обърна отново към Реджиналд Уайт: — Сега искам да чуя всичко за Шона и нейния напредък. Имаш основателна причина да се гордееш с дъщеря си.
— И по-лошо ли става? — изненада се Пол.
— Боя се, че да — кимна Томсън.
В този момент Бенсън се върна до канапето, но този път седна до Пол, а не срещу него.
— Сега следва истинската история на генерал Брент.
— Не и преди да видя дъщеря си и внука си — отсече Пол.
— Нямаме време…
— Вие въвлякохте семейството ми в тази бъркотия, Бенсън. — Пол се изправи. — Разполагам с достатъчно информация, за да отида при президента, и това ще го спаси, но не и вас двамата, за съжаление.
— Ако ни оставите да ви обясним всичко докрай — подхвана Томсън и разтревожен, също се изправи.
— На ваше разположение съм — отвърна Пол — след като се видя със семейството си и ги уверя, че не умирам.
— Имате предвид — отбеляза Бенсън, — че след това може и да не искат да ви видят.
Пол поклати глава.