— Вие излъгахте мен и сина ми и увеличихте болката ни… Майка ми току-що почина, безподобна гадино!
Бенсън не отстъпи, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да отговори. Не можеше да измисли никакво извинение, изправен пред нейната ярост. Пол си помисли, че „ярост“ е точната дума, защото в гнева й имаше нещо старомодно и традиционно, което го караше да се гордее с нея. И точно в този момент, когато бледата и крехка представа, която имаше за нея, се сблъска със силата на пълнокръвното й присъствие сега и се превърна в нещо реално, миналото и настоящето се смесиха в едно и по някакъв мистериозен и алхимичен начин го върнаха на него.
Той се обърна към Бенсън и каза:
— Искам да остана насаме със семейството си.
Бенсън отвори уста, вероятно за да повтори отново, че времето е от съществено значение, но когато срещна погледите на Пол и дъщеря му, се отказа и реши да не казва нищо.
След като Бенсън си тръгна, Пол остана сам срещу духовете и демоните, които го измъчваха дори когато храбро, но безуспешно се опитваше да ги изблъска дълбоко в подсъзнанието си.
— Значи — подзе Клер с изтънял и ужасно напрегнат глас — си добре. Чувстваш се добре.
Той кимна, внезапно загубил способността си да говори.
— Но как се оказа тук? Какво искат тези хора?
— Все още не знам. — Пол се чувстваше по-сигурен, когато разговаряха за Бенсън и Томсън.
— Това са важни хора.
— Ами, бяха такива — призна той. — Може би все още са. Малко или много, ме отвлякоха и когато ме докараха тук, ми казаха, че мога да видя теб и Арън, ако ги изслушам.
— Забелязах, че не ги слушаш.
— Вместо това обърнах ситуацията в своя полза.
— Това е толкова типично за теб, татко.
Той се прокашля, искаше му се да има чаша вода, с която да преглътне следващия си въпрос.
— Ти… — Почувства нов прилив на страх, сякаш влизаше в обитавана от духове къща или в леговището на опасно животно. — Омъжена ли си?
— Не, не съм. — Това беше просто констатация, лишена от униние или самосъжаление. — Лорънс така и не се върна, не е виждал Арън. Аз не бих искала това.
— Разбирам. — Беше се оказал прав за онова привилегировано копеле.
Този поток от информация беше последван от смутено мълчание, по време на което Арън местеше поглед от единия към другия и обратно, а веждите му бяха смръщени по маниер, които съвсем не беше детски, сякаш се опитваше да долови явните и скритите чувства и емоции, носещи се около него.
— Сигурно ти е било трудно през тези последни месеци с мама — предположи Клер. — Съжалявам, че не можех да идвам да я виждам по-често.
— Няма нищо, аз… — Той спря насред изречението.
Би било толкова лесно да съхрани и дори да украси илюзията на Клер, че е прекарвал много време с Луиз, когато всъщност не го бе правил. Чувството за вина и угризенията бяха здрава основа, на която можеха да се съберат отново и да е сигурно, че тя ще го обикне отново. В началото вътрешният му импулс беше точно такъв — същото чувство на егоизъм, което му беше попречило да е близо до Луиз. Пол си помисли, че бе напълно възможно и Клер да се е поддала на същия импулс. Но той вече не можеше да продължава така. Сега не беше време за егоизъм или лъжи. Осъзна, че колкото да беше трудно, можеше да се справи далеч по-лесно с това да бъде отхвърлен от Клер и Арън, отколкото да бъдат събрани отново от една лъжа.
— Скъпа, истината е, че и аз постъпих като теб. Прекарах далеч по-малко време с майка ти, отколкото трябваше. Истината е…
Той погледна за момент към Арън, който го наблюдаваше с пронизващите си и смущаващи детски очи. И точно този поглед му даде силата да продължи. Усмихна се с благодарност на момчето, преди да довърши:
— Истината, е че не можех да понеса да я виждам в това състояние. Тя не ме познаваше, не реагираше на песните, които обичахме да слушаме заедно.
Дори не осъзнаваше къде се намира. Беше заключена на място, за което нямаше ключ.
В очите на Клер проблеснаха сълзи.
— Прекарах толкова време да те мразя и да не те допускам до себе си… — Тя спря, за да изтрие сълзите от очите си с изящния си показалец. — Затворих те в същата ужасна стая, в която беше и мама. Не можех да понеса да виждам когото и да е от двама ви. Не исках Арън да вижда баба си в такова състояние и да я запомни само като… — Тя пристъпи колебливо към баща си. — Сега нея я няма и аз осъзнах, че нищо не може да я върне, нищо не може да върне предишните дни… Но ти си тук, татко. — Тя не се сдържа и погледна към сина си, а след това добави предизвикателно: — Арън е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.