— Взе ли си антибиотика? — попита той.
— Да.
— Как е ръката ти?
— Боли.
— Време е за някое от вълшебните хапчета на доктор Сосименко.
— Не искам болкоуспокояващи — тръсна глава тя.
— Спри да се държиш като стоик. — Джак се протегна за хартиеното пликче, в което бяха хапчетата.
— Не става дума за това. Не искам съзнанието ми да е замаяно — заяви тя и се втренчи в тавана.
Известно време лежаха един до друг, потънали в мълчание, в което сякаш тихо пропукваше електричество или някакъв объркан магнетизъм. Това едновременно го привличаше и отблъскваше. Вероятно „отблъскваше“ не беше правилната дума. Как се наричаше случаят, когато искаш нещо, за което знаеш или поне подозираш, че е забранено? Не ставаше дума само за Шарън, защото дори и без вещаещата нещастие присъда на Ема корабът, който ги носеше обратно към брега, се бе натъкнал на жестока буря и всички на него бяха изгубени. В допълнение към това Аника беше член на подразделение под прикритие на руската федерална полиция — или поне доскоро се числеше към него. Можеше без уговорки да бъде наречена шпионин. Не за пръв път след смъртта на Ема, след като бракът му се бе разпаднал и особено след като Ема му се беше явила, той се зачуди дали не е започнал да се побърква, дали не е под влиянието на някаква бавно действаща душевна болест, която полека го води към лудостта. Как иначе можеше да обясни ситуацията, в която той и Али се бяха озовали? Но дълбоко в себе си той също така знаеше, че неспособността му да помогне на дъщеря си, когато тя беше имала най-голяма нужда от това, щеше да се отрази на всичко, което щеше да направи до края на живота си. Спасяването на Али от Морган Хер беше опит да изкупи смъртния си грях. Такъв беше и натрапчивият импулс да спаси Аника от Иван и Милан.
— За какво мислиш?
Докато той бе потънал в мрачните си мисли, Аника се бе приближила до него. Уханието й напомняше за плаж — леко солено, със свежия мирис на наскоро отмити от водата потайни места. От усещането за топлината й върху кожата му косъмчетата по ръцете му настръхнаха.
Той се поколеба само за миг.
— Ако трябва да съм честен, мислех за дъщеря си.
— Да, Ема, Али ми каза. Съжалявам за загубата ти.
Тези думи, повтаряни толкова често на всякакви езици от ченгетата по целия свят, включително и от него самия, прозвучаха съвсем различно, когато ги изрече Аника, защото в тях имаше искрено чувство.
— Благодаря.
— Изглежда, че на Али й липсва почти колкото и на теб.
— Бяха много близки — обясни Джак. — Всъщност в колежа бяха всичко една за друга.
— Каква трагедия!
От тона й не ставаше ясно дали говореше за двете приятелки или за самата себе си. Вероятно и за двете — спомените и сегашният й живот се смесваха в едно.
— Джак, мога ли да ти задам един въпрос? Какво би било, ако виждаш истина, която никой друг не забелязва? Ако всички останали, включително учителите, приятелите — бившите приятели, — мислят, че си смахнат лъжец?
— Мисля, че това се е случило на Ема — отвърна Джак. — Знам, че се случи на мен.
— Не си ли сигурен?
— Срамувам се да призная, че това е поредното нещо, което не знам за нея.
— Няма защо да се срамуваш. Обичал си дъщеря си, а няма нищо по-важно от това, нали?
— Да, мисля, че няма.
Той чу как чаршафите изшумоляха и след това усети как тя взе ръката му в своята. Дланта й беше хладна, слаба и суха и въпреки това от докосването й сякаш през цялото му тяло премина електричество.
— Усети ли това? — прошепна тя. — Аз го усетих.
Джак обърна глава и видя, че Аника го гледаше.
— Не мога да видя цвета на очите ти — каза той. — Той е като кехлибар, който свети със своя собствена светлина.
Тя премести главата си от своята възглавница на неговата.
— Така по-добре ли е?
— Да.
— Разкажи ми повече за Ема.
Джак се замисли за момент, чудейки се дали трябва да отговаря на толкова личен въпрос.
— Тя обичаше музиката — най-накрая отвърна той, — блус и рок. И обожаваше философите поети като Блейк.