— И? — въпросително го погледна Аника.
— Това е, което знам за нея.
— Всичко е в спомените ти — странно напрегнато отбеляза Аника. — Ти я помниш.
— Да, но по-скоро като сън, от онези сънища, които сънуваш по време на война, за да избягаш от болезнената реалност.
— Да, войната — повтори тя, сякаш напълно го разбираше. — По време на война правиш онова, което трябва да се направи.
Но в гласа й имаше нотка на неискреност или самозаблуда, сякаш си бе повтаряла отново и отново това изречение, докато за нея то не се бе превърнало в истина. После, необяснимо защо, гласът й омекна.
— Нищо никога не е такова, каквото е било някога, не си ли съгласен с това? Всеки миг веднага се разтваря в следващия. Секундите и минутите се разводняват, докато накрая миналото ти не стане такова, каквото искаш да бъде, сякаш спомените и мечтите дотолкова са се преплели, че не можеш да ги различиш едни от други.
— Ужасните моменти стават все по-малко, докато настоящето постепенно разтваря миналото и го превръща в спомени.
— Да, точно така е. — Тя се приближи още повече до него и ароматната й кожа леко докосваше неговата. — Така оцеляваме. Ужасът се разтопява като сънищата, когато се събудим и се захванем с ежедневните неща, които правим.
— Иска ми се и Али да мислеше по този начин, но знам, че не е така.
Обгърна ги ново мълчание. Като се изключеше шумът на случайно преминаващите отвън превозни средства, нямаше други улични звуци. Не се чуваше дори раздразненият лай на някое куче.
След известно време Аника въздъхна.
— Уморена съм.
— Заспивай, Аника.
— Сложи ръката си върху мен. Искам да те усещам, да се почувствам свързана…
Той се протегна и сложи ръката си върху нежната извивка на мекия й като коприна ханш. Тя се размърда сънено и дланта му се плъзна по силното й и мускулесто бедро. Усещаше бавното биене на сърцето си. Чувстваше се добре, защото бе близо до нея и топлината от двете им тела се смесваше. Горещият й дъх стигаше до него като вятър в дърветата или като далечния зов на една птица към друга.
— Сега няма време за нас — прошепна тя, но може би вече спеше.
12.
— Нарича се сулица или по-рядко джерид — каза Богдан Бойер.
Той беше търговецът на антики, препоръчан от доктор Сосименко. Магазинът му се намираше на „Городецки“, близо до спирка „Майдан“ на метрото. Въпреки това след като боядисаха косата на Али руса и набързо изгълтаха закуската си, им се наложи да отидат до там с кола, защото апартаментът не беше достатъчно близо до станцията на метрото.
Бойер беше дребен мъж с изпито и алчно лице и ръце на закоравял колекционер, които непрекъснато се движеха. Той въртеше отново и отново оръжието на убийството под голяма лупа със светещ флуоресцентен пръстен. Седеше свит на високия си стол и приличаше на Боб Кратчит, прегърбен над изцапаното си с мастило бюро в мрачната си малка килия, както Чарлс Дикенс беше описал подобното му на затвор работно място.
— Сулицата е едно от оръжията, които общо се наричат разцепващи, защото — виждате ли тук колко красив и функционален е върхът с форма на ромб — те са били изковавани, за да пробиват бронята — обясни Бойер, въодушевен от задачата, която му бе поставила Аника. — Това е метателно копие, макар да е служело и за промушване в близък бой, от там идва и прякорът му „промушвачът“. Оръжия като това и доста по-голямото копие за глигани, чийто връх е бил оформен като пика, са били употребявани от руските войници още през хиляда триста седемдесет и осма година в ожесточената битка в Рязанск. Кавалерийските полкове на руските казаци използвали тези оръжия, за да разбият нашественическата армия на татарите. — Той вдигна поглед към Аника. — Интересно е, но не мога да ви дам много за него. Като изключим някои отделни колекционери и вероятно някой музей, няма пазар за тези неща. Освен това не е пълен комплект.
— Пълен комплект ли? — попита Джак, докато държеше под око Али, която тършуваше из претъпкания и твърде топъл магазин. — Какво имате предвид?
— Обикновено сулиците са били по три, прибрани в елаегнус — малък калъф от обработена кожа, който се носел върху левия хълбок. — Той поклати глава. — Без своите братя — или сестри — това копие не струва почти нищо.
— Не искам да го продавам — заяви Аника. — Искам да разбера кой е собственикът му.
— Това може да се окаже трудно — намръщи се Бойер.