Сега вече Джак знаеше със сигурност онова, което беше подозирал — че Магнусен, пилеейки пари като пиян моряк, беше наредил да построят изкуственото езерце или басейн, защото върху една вдадена навътре във водата ивица земя, която разделяше бистрата вода на две идеално равни половини, имаше каменна пергола — скъпа и безполезна сграда в класически римски стил. Но не постройката бе привлякла вниманието на Аника. По-скоро това беше седящата фигура, потънала в сянката под купола на сградата. От тяхната гледна точка можеха да видят, че фигурата е леко наклонена напред, с ръце на коленете, и изглежда като човек, потънал в дълбок размисъл.
Те се спуснаха по другата страна на хълма и минаха по влажната, покрита с мъх земя около подобните на скелети плачещи върби, чиито клони се извиваха над главите им като плетеница от ревматични пръсти. Заобиколиха края на езерото и тръгнаха по малкия полуостров. От този ъгъл не можеше да се различи нищо от фигурата, освен че принадлежеше на мъж.
— Магнусен? — извика Джак.
Но ако Магнусен беше излетял от кафеза, както беше предположил Джак, то мъжът нямаше да отговори на това име. И той не го направи, а остана в същото положение, потънал в дълбок размисъл.
Приближиха се още по-предпазливо, а Джак, който усещаше неприятно изтръпване по гръбнака, заобиколи фигурата, за да застане пред нея. Той изгледа изпитателно мъжа за момент и след това каза много тихо:
— Али, моля те, остани там, където си!
Любопитството й надделя и тя не можа да се сдържи да не пристъпи още една крачка напред, но все пак нещо в тона на Джак я накара да спре.
— Защо? Какво става?
През това време Аника вече се беше присъединила към Джак пред фигурата, чиито очи бяха вперени в хоризонта. Мъжът седеше върху люлеещ се дървен стол, боядисан в ярки цветове. Заради многото кръв и зеещата дупка в гърдите му в началото беше трудно да се забележи, но горната част на всяко от бедрата му, на мястото, където те се свързваха с таза, беше пробита с по една сулица, която изглеждаше идентична с онази, използвана при убийството на младата жена. Някаква ужасяваща в яростта си сила бе прокарала оръжията през целия мускул и тлъстините, така че краищата им се бяха забили дълбоко в дървото отдолу и бяха приковали жертвата към стола.
— Това е мъжът от снимката в дачата — рече Аника. — Това е Карл Рочев.
Джак коленичи пред поредния пример за варварството на човека.
— Което означава, че главният ни заподозрян в убийството на любовницата сам се е превърнал в жертва на убийство.
— Не че това има някакво особено значение. Стигнахме до задънена улица — въздъхна Аника. — Това убийство не ни обяснява почти нищо.
— Напротив — възрази Джак и се изправи. — Това е доказателство, че смъртта на сенатор Бърнс не е била случайна. Той е бил убит заради нещо, което Рочев му е казал, нещо, което сенаторът е щял да разкаже на някой друг. — Той протегна ръка да докосне едната от дръжките, после размисли и вместо това напъха ръце в джобовете си. — Запушват дупките, от които е изтекла информацията, една по една.
Втора част
Сън след морен труд, пристанище
след бурно море, покой след война,
смъртта след живота радост голяма доставя.
13.
Рон Фьодорович Кириленко завъртя цигарата между пръстите на слабата си зачервена ръка и после я сложи в устата си. Отвори малката дървена кибритена кутийка, която винаги носеше със себе си. За момент острата миризма на сяра изсмука кислорода от ноздрите му и го накара да отвори уста и неволно да издиша. Бавно и спокойно, както вършеше всички малки и големи неща, той допря пламъка до върха на цигарата, след това вдиша дълбоко острия, черен турски тютюн и задържа дима в дробовете си, докато мислите му не забавиха бързия си ход. Припряното и неорганизирано съзнание допуска грешки — това беше неговата философия, откакто бе станал детектив в отдел „Убийства“ на ФСБ. Беше толкова проста, ясна и вярна, че за двайсетината години преследване на убийци и серийни изнасилвачи не се бе наложило да я промени и на йота. Такъв човек беше Кириленко — практичен и безстрастен. Враговете му го обвиняваха, че е муден, скучен и дори педантичен. От друга страна, благодетелите му разбираха, че тази самоличност — скучна и сива като федералните сгради, в които всички те се трудеха — е внимателно изградена фасада. Те виждаха, че той е достатъчно умен, за да изпълнява заповедите буквално, и притежава чувство за справедливост, с което не се перчеше и което му позволяваше да води разследванията си както намери за добре. Всеки знаеше, че е неумолим и веднъж захапеше ли някой случай, не го пускаше, докато не постигнеше задоволителен резултат, което означаваше осъждането на извършителя или неговата смърт — което от двете се случеше първо. Това беше, общо взето, единственото нещо, за което Кириленко не беше придирчив. За него беше все едно дали наказанието щеше да е затвор или смърт, защото престъпниците, отнемащи живот, го вбесяваха. Той гледаше на тях като на нещо различно от човешки същества — те не бяха хора, а вид, стоящ по-ниско дори от животните.