След като беше получил от турския тютюн каквото му бе необходимо, Кириленко издуха набързо дима и след това отново всмукна бавно и дълбоко от цигарата. Зад гърба си чуваше тихите познати звуци, издавани от хората му, докато пресяваха овъглените останки от дачата на Карл Рочев, но им обръщаше точно толкова внимание, колкото би обръщал на звуците, които биха се разнасяли от седалките край него на стадион — те бяха без значение, докато не се окажеше другояче.
Вниманието му се съсредоточи върху дюшека, който хората му бяха свалили от спалнята на горния етаж, преди да се срути стълбището. Сега той лежеше между дърветата и върху него падаха мъртви листа и стръкове неокосена трева. На него беше просната двайсет и две годишната Иленя Макова, сегашната любовница на Рочев, или, по-точно, покойната му любовница. Тя лежеше върху обгорения и димящ дюшек и в тялото й зееше назъбена дупка. При по-внимателен оглед той видя, че раната не е причинена от куршум, нито пък от нож. Тя изглеждаше зловеща, грозна и стара, сякаш онова, което я бе убило, е било използвано, за да извади вътрешностите й. Каквото и да беше това оръжие, не можаха да го открият никъде.
Погледът на Кириленко се премести върху цифровата снимка на дисплея на мобилния телефон в ръката му. Един от мъжете от екипа, изпратен от ФСБ, се бе оказал достатъчно съобразителен, за да заснеме тримата души, когато бяха излезли през предната врата преди началото на пожара убийците на Иленя Макова. За съжаление на Кириленко този мъж беше Мондан Лимонев, човекът от неговия отдел, когото той презираше най-много. Което беше още по-лошо, той предизвикваше у него едновременно чувство на страх и недоверие. За него той имаше мъртвешките очи на убиец, доколкото Кириленко познаваше хората. Беше точно от онези зверове, на чието преследване и изправяне пред съда детективът бе посветил целия си съзнателен живот. Фактът, че това същество работеше за ФСБ, беше в пълен разрез с разбиранията му. Във въображението си Кириленко беше измислил много оригинални начини, по които да унищожи Лимонев, но за съжаление не разполагаше със свободата да приложи нито един от тях.
Снимката от мобилния телефон на Лимонев беше зърнеста и малко размазана. На нея се виждаха три фигури. Като присви леко очи, Кириленко успя да различи един мъж и две жени. Това само по себе си беше загадка. Защо Рочев би наел трима души да убият любовницата му? Преди всичко защо изобщо би искал да я убива? Кириленко знаеше, че той е голям женкар — изневеряваше на жена си с цял списък от красиви професионалистки. Но никога не бе изглеждал способен да убие някоя от тях. Защо тогава да го направи сега? И къде въобще беше той? Беше изчезнал от работа, нямаше го в дома му и дори в любовното му гнездо.
Мислите на Кириленко се върнаха към най-важното за момента — убийците. Не само че бяха трима, но, изглежда, единият от тях беше девойка или дребосък. Нито едно от тези неща не отговаряше на профила на професионалния наемен убиец, който според опита на Кириленко работеше сам. От друга страна, това не означаваше кой знае какво, тъй като отново от опит му бе известно, че професионалните убийци биха използвали всяка тактика, която им дойде наум, за да го насочат по лъжлива следа. Досега нито един от тях не беше успял — той ги бе спрял. Една от причините винаги да залавя извършителя, независимо дали бе душил, намушкал или стрелял, се криеше в методичния му ум, който му позволяваше да знае повече за ситуацията от всеки друг около него. Той попиваше сцената на местопрестъплението с всичките си пет сетива и след това позволяваше на мисълта си да търси конкретните особености. Местопрестъпление, наситено със смърт, гняв, насилие, страх или дори с безразличие, беше самото определение за хаос. Смъртта объркваше живота. Много от убийците, които бе преследвал, бяха посвоему безпристрастни, както и той самият. Разликата между тях и него беше престъплението. Убийството го оскърбяваше — независимо дали беше преднамерено или случайно, професионално или аматьорско. За него отнемането на живот — какъвто и да е живот — беше немислимо и представляваше грях, който заслужаваше пълно възмездие, законно или не. Отнемането на живот беше оскверняване. То създаваше свой собствен свят, който нямаше нищо общо с обществото, който съществуваше и трептеше болезнено извън границите на цивилизацията. Беше необходимо наказанието да съответства на престъплението. Въпреки това той живееше с тези прояви на жестокост, с тези най-отвратителни оскърбления, сякаш бяха наематели, които са надвишили продължителността на престоя си в мислите му и сега за нищо на света не искат да напуснат своето място в живота му.