Опита се да увеличи лицата на извършителите, но изглежда, че мъжът беше вдигнал ръка пред очите си, жената тъкмо се обръщаше, а лицето на девойката или дребосъка беше скрито зад тялото на жената. Готвеше се да увеличи лицето на жената, когато забеляза, че тя стиска нещо в ръка — стрела или късо копие, нещо със странен на вид връх, предназначен да разкъса вътрешностите на жертвата, най-вероятно оръжието на убийството. Той се придвижи нагоре по снимката до лицето на жената. Когато го увеличи, въпреки че не беше кой знае колко, успя да различи чертите на лицето й. С неприятно чувство в стомаха разпозна Аника Дементиева.
— Няма следа от снайпериста — мъжа в гората, който е стрелял.
Слабият мъж с навъсено лице се бе появил от останките на дачата и застана до Кириленко, който като го видя да се приближава, благоразумно прибра в джоба си телефона на Лимонев с уличаващата снимка. Проклет да беше, ако споделеше вътрешна информация с този мъж. Що се отнася до Лимонев, той си отбеляза да накара украинците незабавно да му намерят нов мобилен телефон.
— Не е от моите хора — сви рамене Кириленко, — значи трябва да е бил от твоите.
— Не е — отвърна мъжът. — Не ми бяха осигурили снайперист и ти знаеш това.
— Когато става дума за твоите хора — отбеляза Кириленко без злоба в гласа, — не знам нищо.
— Ами, тогава ще трябва да ми повярваш. — Слабият мъж хвърли поглед през рамо. — Може да е бил от хората на СБУ, знаеш колко недисциплинирани са тия украинци.
Кириленко погледна невъзмутимо мъжа през дима, който излизаше от полуотворените му устни.
— И руснаците ли оценяваш толкова сурово, колкото украинците?
— Ние високо те ценим — заяви доста рязко слабият мъж.
— Мисля, че го казахме съвсем ясно.
Кириленко продължи да изучава мъжа. Той имаше златиста коса и румените страни на атлет. Кириленко несъзнателно потри ръцете си, които бяха зачервени и схванати от артрита.
— Не е бил човек на украинците — рече той. — Те знаят, че не трябва да правят нищо, без преди това да се допитат до мен.
— Те те презират — възрази слабият мъж.
— Но повече се страхуват от мен.
— А ти от кого се страхуваш, Кириленко?
Руснакът не отговори веднага, а дръпна от цигарата и задържа дима дълбоко в дробовете си, така че те да поемат никотина. Изпусна дима и преди да се обърне, каза:
— Не и от теб, американецо, ако така си мислиш. Със сигурност не и от теб.
— Магнусен или някой от хората му доста се е постарал тук — отбеляза Джак, след като разсъждава известно време. — Рочев трябва да е имал или да е знаел нещо, което Магнусен е искал много силно.
— Какво са сторили с него? — попита Али.
— Достатъчно страшно е, за да сънуваш кошмари. — Джак се изправи и Аника остана сама да оглежда тялото.
— Хората, които са направили това — каза тя, — са професионалисти и трябва да добавя — специалисти в мъченията и причиняването на болка.
— Мнение на истински професионалист — рече Джак.
— Говориш странно. Да не ме смяташ за мъчителка?
— Които и да са те, трябва да имат сериозни международни връзки, за да планират убийство и да го инсценират като блъскане от кола. — Той преднамерено остави думите й без коментар. — Капри е малък остров с изключително ограничено движение на превозни средства.
— Но Аника е права — намеси се Али, загледана в равното огледало на водата. — Стигнахме до задънена улица. Тук не са останали никакви следи за нас и няма как да разберем къде е отишъл Магнусен.
— Не е задължително да е така.