— Кой тогава е той? — повтори Хари Мартин. — Имаш ли някакви теории?
Приличаха на двама стари приятели, които си бъбрят за нещо несъществено — за някой мач или за шансовете на любимия им футболен отбор.
— Не се занимавам с предположения, а само с факти — отвърна Кириленко, без да показва раздразнението си.
Не беше добра идея да ядосва американеца — той имаше твърде много влиятелни приятели, които с едно телефонно обаждане можеха сериозно да навредят на кариерата на Кириленко, а може би дори да застрашат живота му. Само фактът, че знаеше това, предизвикваше в него непоносимо напрежение. Хари Мартин беше като сърбящо място, което не можеше да почеше, и това го разсейваше.
Внезапно руснакът отвори вратата и излезе в мъгливия ден навън. Въздухът миришеше на дим, изгорял плат и пластмаса. Той се извърна настрани, извади мобилния телефон и изпрати на своя помощник инструкции заедно със снимката на Аника Дементиева, която излизаше от дачата на Рочев. Миг по-късно Мартин също слезе от колата и без да погледне към Кириленко, се отправи към гората зад останките от къщата.
— Всички твои хора ли си тръгнаха? — попита той пътьом.
— Да, както и тези от СБУ. Сега само ние сме тук — отвърна Кириленко, след което прибра телефона в джоба си и последва американеца в гората.
— Трябват ми теории — заяви Мартин, докато обикаляха из гъстата гора от канадски ели, осветена с фенерчето, което му беше дал Кириленко. — Имам нужда от нещо.
Кириленко преглътна чувствата си и каза с фаталистичен тон:
— Някой е отвел Карл Рочев, предполагам насила, съдейки по тялото на матрака. Не сме ние и гарантирам, че не са били и СБУ. Което означава, че в това твое загадъчно преследване участва и още една фракция.
— Още една фракция. — Мартин повтори фразата, сякаш тя беше нещо непознато, към което се налагаше да се приспособи.
Той наклони лъча от фенерчето към земята, за да виждат къде минават по меката пръст.
— Тогава трябва да ги открием, които и да са те. И трябва да ги отстраним.
Кириленко издаде гърлен звук. Това беше своеобразно предупреждение — нечленоразделно и примитивно. Но Хари Мартин не го забеляза или пък не му обърна внимание.
— И как предлагаш да направим това?
През костеливите клони на вечнозелените дървета се процеждаше умиращата червеникаво-жълта светлина. Мартин коленичи и прокара леко пръсти по вдлъбнатина, пълна с борови иглички, и посочи на Кириленко множеството пресни отпечатъци от стъпки, които не бяха оставени от ботушите на неговите хора.
— Отпечатъци от стъпки на мъж, на жена и на още някой.
Третият чифт стъпки беше значително по-малък от другите два. Той се изправи. Бяха много близо до пътя.
— Ще заловим извършителите и ще ги проследим обратно до извора.
Кириленко си помисли с горчивина, че Хари изглежда много сигурен в себе си, макар да се намира на чужда земя, сред хора, които дори не говорят неговия език. Това беше толкова характерно за американците.
Те се отправиха към мястото, където дърветата свършваха.
— Този път отива в две посоки — уведоми го Кириленко. — На няколко километра от тук има отбивка, която води обратно към Киев, а в другата посока се стига до град Бровари.
— Какво има там? — попита Мартин.
— Това е украинската столица на производителите на обувки — сви рамене Кириленко.
— Ще се разделим. Ти отиваш в Бровари да провериш дали ще откриеш следите им там. Аз ще взема моя човек и двама от твоите, ще се върна в Киев и ще се опитам да направя същото. Поне това е град, който познавам.
Кириленко почувства, че го залива вълна на облекчение. Беше истинско чудо да се отърве от тази горила.
Мартин кимна към сумрачния път, виещ се пред тях — черна като катран лента, която се губеше във вечерния мрак.
— Където и да се намира Рочев, може да си сигурен в едно — тези тримата ще ни отведат при него.
14.
— Татко…
Джак познаваше хора, които бъркат появата на духове със спомените, които ги преследват. Тъй като Ема му се бе явила, бе разговаряла с него, бе отговаряла на въпросите му и му бе задавала такива на свой ред, имаше хора — между тях и Шарън, — които бяха напълно убедени, че той е объркал действителността със спомените и че онова, което бе приел за среща с мъртвото си дете, не беше нищо повече от изплувалите на повърхността спомени за дъщеря му, които гарантираха, че няма да я загуби напълно и тя ще остане с него до самия край, независимо дали той щеше да настъпи след години или още утре.