— Ема е мъртва. Вече ти казах това.
— Мммм. Тя едно от нещата, които не знаем, ли е?
— Какво имаш предвид? — Той знаеше какво има предвид тя, но Ема беше нещо твърде лично, твърде скъпоценно, за да го споделя.
— Както знаеш, убих човек, но въпреки това не знам нищо за смъртта. А ти?
— Как бих могъл?
— Да, как би могъл. Откакто те видях на дивана, си задавам този въпрос и успях да измисля само един отговор — струва ми се, че ти знаеш за нея повече от мен. Мисля, че под тибетската мандала разговаряше със смъртта или с нещо, подобно на нея.
— Що за безумна идея.
Той неохотно се опита да се освободи от нея, но тя се качи отгоре му и започна да обхожда с пръсти тялото му.
— От време на време на всички ни хрумват безумни идеи. — Тя го стисна леко, за да го възбуди. — Това е човешко.
Дядя Гурджиев тъкмо си приготвяше кафе, достатъчно силно, за да го държи буден през останалата част от нощта, когато по вратата се разнесе силно блъскане, от което сърцето му се разтуптя. Той остави пластмасовата чашка, пълна с прясно смляно кафе, излезе от кухнята и тихо пресече всекидневната по пантофи. Тропането се повтори и този път беше още по-настоятелно, ако това изобщо бе възможно.
— Кой е? — попита той, почти опрял буза до вратата.
— Отваряй — разнесе се глас от другата страна — или ще избия бравата!
Събирайки сили за това, което предстоеше, дядя Гурджиев отключи. Тъкмо завърташе дръжката, когато вратата направо изхвръкна навътре. Ако не беше отстъпил пъргаво встрани, ръбът й сигурно щеше да пукне челото му.
Двама мъже влетяха в апартамента и единият затръшна вратата след себе си. Явно той беше горилата. Носеше пистолет „Макаров“. Другият мъж беше Каолин Арсов, главата на Измайловската групировка в Москва. Дядя Гурджиев донякъде очакваше пристигането му, откакто Аника и новите й приятели бяха напуснали жилището му.
Арсов имаше очите на хищник и лице с цвят на мъртва риба, сякаш предпочиташе мрака пред слънчевата светлина. Може би беше алергичен или по някакъв извратен начин избягваше естествена светлина. Изглеждаше като човек, който не би искал да ядосаш — човек, за когото би предпочел да е на твоя страна в, да речем, битка с ножове или улична разправия, макар и работата да не му е чиста. Той би продал и собствения си брат на онзи, който даде най-високата цена — дядя Гурджиев знаеше, че всъщност беше направил именно това, за да спечели територия и престиж. Веднъж обаче дадеше ли думата си, той никога не отстъпваше от нея, което в неговия свят беше единственото сериозно мерило за един мъж.
— Господин Гурджиев, какво удоволствие е, че се срещаме отново — поздрави го Арсов, като устните му се усмихваха, но очите му оставаха все така хищно студени и пресметливи.
— Опасявам се, че не мога да кажа същото — призна дядя Гурджиев, което беше единственият възможен начин на поведение в тази ситуация.
Арсов можеше да усети страха и нерешителността от километри разстояние. Той надушваше всяка слабост и я използваше като тояга срещу жертвата си, защото за него светът беше сила и слабост и между тях не съществуваше нищо друго. Не че според дядя Гурджиев Арсов го смяташе за плячка, но в крайна сметка това беше без особено значение. Гурджиев беше човек, когото мафиотът трябваше да сплаши и да пораздруса малко, за да получи желаната информация. Във всеки случай това беше играта, която Арсов щеше да играе — при хора като него нямаше изненади. Те бяха като стоманени прътове — нито се огъваха, нито се чупеха. Смятаха се за непобедими.
Арсов сви рамене, докато обикаляше наперено всекидневната и взимаше по някоя статуетка или снимка и ги разглеждаше с безизразните си очи. Той ги връщаше на местата им преднамерено произволно, което беше мълчаливо предупреждение за дядя Гурджиев, че Арсов има властта да преобърне света му с краката нагоре.
— Това няма значение. Дойдох за Аника. Къде е тя?
— На някое много далечно място — отвърна дядя Гурджиев, — където не можеш да я докопаш.
— И, разбира се, ти й помогна да отиде там. — Арсов спря за момент обиколката си и се усмихна така, че да оголи зъбите си, които бяха неестествено дълги и отблъскващи като на вълк. — Където и да се намира това „там“.
— Не знам къде е тя.
Арсов му хвърли злобен поглед.