Дядя Гурджиев се усмихна, както баща би се усмихнал на пакостливото си дете.
— Сърцето ми се радва, като знам, че Юкин и убийците от неговата порода не са прогонили всички чувства от теб.
Батчук изчака, докато димящата чаша с кафе се озова в ръката му, и отпи от нея.
— Знаеше, че тези хора ще дойдат, нали?
— Знаех, че това е възможно да се случи — призна дядя Гурджиев, след което взе кафето си, върна се във всекидневната и се настани удобно в любимия си стол.
Батчук си добави захар и го последва, разбърквайки кафето с малка сребърна лъжичка. Той остана прав известно време, сякаш за да напомни на дядя Гурджиев за по-високото си положение. Очевидно след това промени решението си, защото не продължи разговора, докато не заобиколи дивана и не се настани срещу възрастния мъж.
— Знаеш ли защо Арсов се интересува от внучката ти?
За миг изглеждаше, че дядя Гурджиев се стресна, дори изплаши. След това възвърна хладнокръвието си.
— Не и не ме интересува.
— Твърде много й се доверяваш.
Дядя Гурджиев не отговори. Той се зачуди дали това твърдение на Батчук е предупреждение или признание, че му завижда. Старецът реши, че може да е и едното, и другото или пък и двете. Както многократно се бе убеждавал, беше невъзможно да разбереш какво мисли Батчук. Дядя Гурджиев си спомни филмче, което беше гледал, за сафари със слонове в Раджастан, Индия. Пред хората, седящи върху слона, не се виждаше нищо друго, освен море от висока трева, докато изведнъж, за едно мигване на окото, от нищото се появи тигър. Той се втурна право към слона, скочи върху главата му и рани водача. От тигрите не се очаква да нападат слонове, но за разлика от другите големи котки те са точно толкова непредсказуеми, колкото са и смъртоносни. В съзнанието си дядя Гурджиев оприличаваше Батчук на тигър.
— Ориел Йовович, моля те. Вярата е нещо абсолютно — човек или се доверява на някого, или не го прави. Няма средно положение.
Батчук се замисли върху думите му, докато отпиваше от кафето си.
— Аз не се доверявам на никого, а и защо да го правя? Хората са ме лъгали по какви ли не начини. Понякога имам чувството, че сякаш някаква награда чака всеки, който може да ме измами.
Дядя Гурджиев знаеше, че това е абсурдно, но също така бе наясно, че е единственият начин за Батчук да изпусне парата пред някого. Беше пряко свързано с въпроса за доверието, който в днешна Русия беше най-важният в съзнанието на всеки апаратчик.
— Изглежда, че всеки ден нови кандидати се присъединяват към надпреварата кой ще получи наградата, за която стана дума — отбеляза Батчук и направи гримаса. — И знаеш ли, просто е невъзможно да избиеш всички тях или поне здравата да ги стреснеш.
— Ето ти още нещо, под което стои подписът на Кремъл.
Батчук се засмя на тези думи. Всъщност се усмихна, което за него беше равнозначно на смях.
— Времето не е притъпило остротата на меча ти. Без съмнение внучката ти е наследила голямата си уста от теб.
— Доволен съм, ако е получила каквото и да е от мен.
На пръв поглед това изглеждаше като съвсем нормално и обикновено твърдение, но при тези двама мъже нищо не беше просто. Всяко нещо притежаваше свой смисъл и многозначност, стигащи до самата сърцевина на приятелството им, ако връзката им можеше да бъде наречена така. Тя беше едновременно по-малко и много повече от това. Вероятно нямаше подходяща дума, която да изрази какво точно означават те един за друг или колко е преплетено миналото им. Преди няколко месеца Аника беше използвала дума, която може би идваше от английски или беше жаргонна, но тя беше останала в съзнанието на дядя Гурджиев. Когато говореше за свой колега, тя беше казала, че всъщност те двамата са нещо като врагоприятели. Беше обяснила, че това е съкращение от думите „врагове и приятели“, макар да бе признала, че в действителност взаимоотношенията им са далеч по-сложни и че това е нормално за врагоприятелите.
Дали той и Батчук бяха врагоприятели? Дядя Гурджиев мислено сви рамене. Какво значение имаше? Какво беше това човешко желание винаги да слагаш етикети на всичко — да подреждаш, класифицираш и картотекираш неща като човешките взаимоотношения, чиято природа беше толкова сложна, че не се поддаваше на класифициране? Те се харесваха, дори изпитваха взаимно доверие, но между тях винаги имаше търкания. Винаги имаше някаква горчивина, а от страна на дядя Гурджиев имаше и дълбоко разочарование, чийто произход не можеше да бъде заличен и простен. И все пак ето че седяха тук като двама стари приятели, доверяващи си тайни, които не биха разкрили пред никой друг. Точно споделените тайни, срамът, завистта и безпристрастността ги обвързваха по-силно от баща и син или братя. Между тях имаше взаимна неприязън, но имаше и любов — странна, озадачаваща и невъзможна при кое да е друго същество освен при човека.