— За това не можеш да бъдеш обвинен — каза Батчук с тон, който намекваше, че има други неща, за които той все още обвинява дядя Гурджиев.
Дядя Гурджиев довърши кафето си и се усмихна, сякаш му беше известно нещо, което другият мъж не знаеше. Това изражение разгневи Батчук и го сложи на мястото му.
— Сега трябва да ми кажеш защо дойде тук. Трябват ми някакви факти в противовес на множеството инсинуации, които направи — каза възрастният мъж.
Батчук остави чашата си, изправи се и тръгна към вратата. За момент остана пред нея с ръце в джобовете и се намръщи, когато погледна към петното от кръв, останало след горилата на Арсов.
— Каолин Арсов е опасен враг — отбеляза той, сякаш говореше на лъснатите върхове на скъпите си английски обувки.
— Да настроиш Измайловската групировка срещу себе си е все едно сам да си търсиш белята.
— Това са приказки на човек от „Тринадесет“. — Дядя Гурджиев поклати рошавата си глава. — Не мога да повярвам, че се стигна до това. Подобни предупреждения не биха били необходими само допреди две години.
— Това е нов свят, който се променя всеки ден — отвърна Батчук. — Ако не криеш някое асо в ръкава си, по-добре да не се забъркваш в нищо.
— „Тринадесет“ е твое дело. — Дядя Гурджиев се обърна с лице към по-младия мъж. — Предупредих те, че то ще те погуби. Да се съюзиш с групировката беше сериозна грешка…
— Беше неизбежно — прекъсна го Батчук.
— … а сега, както сам си разбрал, станалото вече не може да бъде поправено. Ще трябва да ликвидирате Измайловската, а дори и на Юкин не му стиска да го направи.
— Обстоятелствата станаха критични и е необходимо да се разправим с тях по най-жестокия начин.
— И ето че сега желанието ти се изпълнява.
Батчук въздъхна, обърна се, погледна дядя Гурджиев и стъпи с тока на обувката си върху петното от кръв.
— Истината е, че аз се сблъсквам с действителността ежеминутно. Истината е, че Измайловската разполага с власт и достъп до средства, които са от решаващо значение за успеха на „Тринадесет“. — Той вдигна пръст. — И не се заблуждавай, Юкин има нужда от „Тринадесет“, за да успее. Представата му за бъдещето на Русия се основава на нея.
Дядя Гурджиев го погледна внимателно, защото знаеше, че са стигнали до основната причина за посещението. Ориел Йовович Батчук беше далеч от Кремъл и не бе изминал целия този път просто за да намери отдушник за недоволството си или да потърси съвет. Поне не и в този случай.
Батчук пристъпи напред и сложи ръка на дръжката на вратата. Хвърли поглед назад над широкото си рамо и каза:
— Става дума за внучката ти.
— Да, разбира се, накрая винаги става въпрос за Аника, нали? И знаеш ли защо е така? Хората искат да виждат само онова, което е най-добро за тях самите, а не онова, което е действителност. Не правиш нищо друго, освен да се преструваш — пред самия себе си, както и пред мен. Опитваш се да промениш миналото, така че да стане по-удобно за теб, след като и двамата знаем много добре, че онова, което се е случило — ужасните събития, които никога не бива да споменаваме, — е неизменно и не може да бъде нито променено, нито заличено, независимо колко силно и по какъв начин се опитваш да го направиш.
Очите на Батчук проблеснаха — никой друг на света не би се осмелил да му говори по този начин. Когато се убеди, че дядя Гурджиев е свършил, той продължи своето собствено изречение, за да покаже на възрастния мъж колко малко го е грижа за онова, което той му бе казал.
— Тя е като шило в торба. Не знам какво е замислила и подозирам, че и ти не си наясно, макар това да няма особено значение — сигурен съм, че не би ми казал, дори и да знаеше. Тя просто не е толкова глупава, че да ти каже.
— Аника изобщо не е глупава — не можа да се въздържи да не отбележи дядя Гурджиев, — тъкмо обратното.
— Да, тъкмо обратното — повтори Батчук, след което отвори вратата и пред него се разкри празният коридор.
Там също имаше петно кръв, което обаче беше твърде голямо, за да го скрие с тока си или дори с цялата обувка.