— И точно в това е проблемът. Тя е твърде умна за твое добро.
— Мое добро? — попита дядя Гурджиев, реагирайки на предупреждението.
— Да — отвърна Батчук и излезе в кънтящия коридор. — И нейното също.
16.
Джак се събуди с усещането за уханието на Аника до себе си и се почувства в друг свят — сякаш беше изял цяла купа праскови и сега миришеше на тях. Когато отвори очи, веднага почувства угризения и това предизвика неприятно усещане у него. Не че не беше изпитал удоволствие, дори напротив, то се бе оказало много голямо. Онова, което го безпокоеше, бяха последствията, защото опитът го бе научил, че сексът винаги има последствия, каквото и да твърдеше партньорът ти. Ако си изпитвал някакви чувства, каквато и да е интимност неизбежно ги объркваше. Познаваше предостатъчно мъже, които не ги беше грижа с кого спят. Всички до един бяха разведени или в браковете им нямаше любов. Във всеки случай те продължаваха да ходят в същите барове, където навремето бяха жънали успехи сред жените. Сега обаче се чувстваха стари и изолирани от треската на ходенето по срещи, от което вече не бяха част и което дори не разбираха.
До него Аника продължаваше да спи. Жестоките й белези се издигаха и спускаха с бавното й дишане. Тя се обърна към него, заровила лице във възглавницата. За момент той не правеше нищо друго, освен да я наблюдава, сякаш в съня си щеше да му разкаже нещо за себе си. Но тя си оставаше загадка, каквато всъщност са и всички други жени, и той се зачуди дали не я познава по-добре, отколкото познаваше Шарън. На пръв поглед това изглеждаше абсурдно — да сравнява жена, която току-що беше срещнал, с жената, с която бе живял двайсет и три години. Но той виждаше истината в спокойното лице на Аника, на което нямаше никакво изражение, освен може би лек намек за усмивка, сякаш за нея сънят беше по-реален от света наоколо, по-реален от самия Джак. Това го накара да се замисли дали изобщо е възможно един човек да опознае друг. Нямаше ли винаги да се появяват изненади — като слоевете на лукова глава, които падат един след друг, за да разкрият различен човек? Човек, когото почти не познаваме или пък когото от години сме се опитвали да не разберем, защото сме предпочитали измислената реалност, която да отразява нещата такива, каквито на нас ни се иска да бъдат.
Точно това беше направил с Шарън и сега, когато реалността, която бе измислил, се бе пропукала и срутила, той знаеше, че Ема е права — те никога не са имали шанс. И все пак, когато погледнеше назад, сърцето му се късаше, като виждаше как една погрешна стъпка беше водила до друга, след това до следващата и така нататък — малки натрупвания от грешки, които бяха довели до един непълноценен живот. Струваше му се странно и дори нелепо това, че някога я беше държал в прегръдките си, че си бяха шепнали интимни думи, че са могли да си казват „Обичам те“ във всякаква възможна обстановка. Това време бе рухнало под собствената си тежест. Беше като да живееш в къща или в стая, която познаваш като дланта си и в която нищо не се променя. Сега тази къща, стая или жена бяха изцяло променени и непознати за него, сякаш наблюдаваше живота на друг мъж. Той затвори очи за миг. Искаше да изтръгне с корена им всички жлъчни спомени и неприятни разкрития, които избуяваха в мислите му като бурени след дъжд.
Джак повдигна завивките и се изтърколи внимателно от леглото, за да не събуди Аника. Облече се, отвори вратата и отиде с тихи стъпки във всекидневната, където вече будната Али седеше с подвити крака в края на дивана с цвят на шоколад, точно под мандалата. Тя държеше полупълна чаша с горещ чай, която му подаде, щом той седна до нея.
— Забавлява ли се? — попита тя, докато той сърбаше от чая.
Джак се опита да прецени тона й. Дали беше неодобрителен, ядосан или ироничен, или пък се опитваше да изглежда небрежно възрастна? Стигна до заключението, че това няма значение. Когато седна до нея, той осъзна колко глупав е страхът, който беше изпитал преди малко — той никога нямаше да бъде като онези свои стари познати, не и докато имаше Али. „Тя е твоя, Джак, за добро или за лошо“, му беше казала Аника миналата нощ.
— А ти? — попита той след известно време.
Подаде й обратно чашата с чай и тя я взе.
— Дори не беше необходимо да допирам ухо до стената — отвърна тя, а когато той я погледна, закачливо добави: — Чух всичко.
— Съжалявам, че си чула… — Кръвта се отдръпна от лицето му.
— Не съм — засмя се Али, — но сега знам какво сте правили. — Тя се наведе и го помириса. — Освен това миришеш на разгонено животно.