— Да?
Най-сетне гласът на началника му достигна до него през мобилния телефон.
— Можете ли да разговаряте?
— Какво имаш за мен? — попита генералът от запаса Ачисън Брент.
— На терена действа още една фракция — отвърна Мартин.
— Какво по-точно имаш предвид?
При тези думи Мартин усети, че цялото внимание на генерала е насочено към онова, което щеше да каже, сякаш Брент беше пойнтер, надушил кръв.
— Някой друг беше в дачата на Рочев — някой, който не е нито човек на Кириленко, нито на СБУ.
— Надявам се, че можеш да бъдеш и по-ясен — отбеляза Брент с цялата рязкост, на която беше способен.
Мартин започна да се движи, по-скоро за да успокои нервите си, отколкото за да отиде в някаква определена посока. Удрянето на камък в търсенето на Аника Дементиева щеше да е последната точка от списъка с неща, които трябваше да обсъдят с генерала.
— В гората имаше скрит снайперист — обясни Мартин. — Стреля по един от хората, които бяха в дачата… — Той спря, защото осъзна, че е допуснал грешка.
— Позволил си им да се измъкнат? — Гласът на Брент беше като грохот на гръмотевица, носещ се с огромна скорост към Мартин. — Как се случи това?
Точно в този момент Мартин мразеше работата си със злоба, от която сърцето му се разтуптя.
— Имаше пожар, настъпи бъркотия, всичко потъна в хаос и когато ние…
— Този пожар е бил страшно удобен, не мислиш. Много хитро.
Мартин уморено се подпря на витрината на магазин за мъжко облекло и откри, че гледа един италиански пуловер от кашмир, какъвто копнееше да има, но не можеше да си го позволи. Трябваше да забави ударите на сърцето си и да се научи да не изпитва толкова силна омраза, но беше твърде късно, отровата вече се беше просмукала в кръвта, в костния му мозък.
— Да, господине. Те използваха пожара, за да се измъкнат.
— Те? Продължаваш да казваш „те“. — Гласът на Брент жужеше в ухото му като хваната в капан оса. — И кои по-точно са тези „те“? Освен Аника Дементиева, разбира се.
Мартин си помисли, че в това се крие проблемът — той нямаше никаква представа и което беше по-лошото, не можеше да си позволи да признае това пред генерала. Беше ясно, че трябва да смени темата на разговора, да поеме контрол, да се освободи от напрежението и да отбие въпросите на Брент, като на свой ред му зададе други, на които генералът трябваше да отговори.
— Много силно се надявам, че не криете нещо от мен…
— Да крия какво? — попита генералът. — За какво говориш?
— … защото ако там, в полеви условия, където за секунда трябва да бъдат вземани трудни и ужасни решения на живот и смърт, човек не знае каква точно е играта, това може да се окаже фатално.
— Слушай…
— Ако знаете нещо — каквото и да е — за тази друга фракция, която предполагам преследва същата цел, каквато и вие, то тогава трябва да разбера за това веднага, не утре или по-късно.
— Не обичам да бъда прекъсван.
Гласът на Брент беше като яростен юмрук и Мартин знаеше, че има късмет, че не е в една стая с шефа си. Имаше една история за него — в горните курсове на академията беше изхвърлил свой съперник през прозореца на втория етаж и му беше счупил крака. Всеки друг на негово място би бил безцеремонно изключен за това, но Брент бил толкова блестящ и семейството му имало толкова добри връзки, че не му наложили никакви дисциплинарни наказания, нито пък завели гражданско дело срещу него. Макар да бе твърде възможно тази история да не е вярна, тя беше послужила добре на генерала и през цялата му кариера беше създавала около него ореол от митично сияние.
— От само себе си се разбира, че ако знаех нещо за някаква съперничеща ни фракция, която да действа на терена, щях да те уведомя — заяви генералът, запълвайки ужасната бездна, която се бе разтворила между тях. — Не знам какво, по дяволите, става, но ще ти кажа едно — може да си напълно сигурен, че ще разбера.
Докато продължаваше да зяпа кашмирения пуловер с шпиц деколте, двоен шев и великолепна мека тъкан, Мартин си даде сметка, че и за миг не е повярвал на генерала. Тъкмо обратното, беше убеден до мозъка на костите си, че Брент го лъже, без да му мигне окото. Разбира се, че той знаеше за „другата фракция“ — знаел го е още от самото начало на тази противна задача. И точно в този момент Мартин заподозря, че тази мисия щеше да завърши със смъртта му. Далеч по-лошото от негова гледна точка беше, че накрая проумя с поразителна яснота каква е основната причина да мрази работата си с такава кипяща и жлъчна отдаденост. Хари Мартин до такава степен беше приемал генерала като свой баща, че сега не можеше да схване как до момента не бе забелязал това.