Това беше работата, с която се занимаваше Пол, откакто беше пристигнал малко след шест вечерта. Сега беше единайсет и половина. От едната му страна имаше отворена картонена кутия с две останали парчета пица „Пеперончини“ от „Папа Джон“. Той се изправи, отиде до банята и изми зехтина от ръцете си. След това прекоси стаята и надникна през транспарантите към размазаните фарове по магистралата. Постоянното бръмчене на трафика му създаваше усещането, че е в пчелен кошер — подходящо звуково оформление за работната му среда.
Той внезапно потрепери и когато съсредоточи погледа си над отражението на стаята върху стъклото, му се стори, че вижда Нина или по-точно сянката й да преминава отдясно наляво. Пол бързо се завъртя и се изправи пред полутъмната стая, осветена само от настолната лампа, която хвърляше кръг светлина върху бюрото и единия край на кутията за пица, покрита с кървави петна от доматен сос.
Искаше му се да се изсмее на празното пространство, на собствените си глупави страхове, но нещо го възпря — може би някакво лошо предчувствие, от което не можеше да се отърси. Имаше усещането, че нещата приключват, а не започват, както всъщност би трябвало да бъде с идването на новата администрация. Светът му се изплъзваше, сякаш се бе търколил от ръба на маса в заобикалящия я мрак.
Разбира се, беше бесен на себе си, задето бе позволил на Нина да го заблуди, но това беше в миналото и трябваше да си остане там. Въпреки това все още беше бесен, може би най-вече защото не можеше да я забрави и защото тя му липсваше. Тя не беше просто поредното чукане, нито поредната секси жена. Когато го предаде, откъсна част от него, която той знаеше, че вече никога няма да си върне. Последицата от предателството й беше, че той се чувстваше унижен, а не просто глупав или засрамен. Нина беше откраднала нещо жизненоважно за него.
Той се обърна отново към прозореца и се загледа към света навън, който нервно се суетеше, безразличен към болката му. Чувстваше се сам, както щеше да бъде миг преди смъртта да го отведе със себе си, и това му напомни за баща му, който умря самотен, защото Пол беше зает с подготовката за изпитите си за дипломиране в университета. Искаше му се сега баща му да е тук, защото той беше единственият човек, на когото Пол някога се бе доверявал. Дори и Едуард Карсън, който можеше да бъде наречен най-добрият му приятел, не знаеше всичко, известно на баща му. Баща му беше достатъчно състрадателен, за да прости на Пол неговите грехове и грешки, независимо колко сериозни бяха те. „Защо да не ти простя — беше казал той веднъж, — ти си мой син.“ И след това беше продължил: „Майка ти си отиде и е забравена. Ти си всичко, което имам. Трябва да ти простя.“
Пол си помисли, че все пак баща му бе умрял сам като всички нас, независимо дали прощаваме, или не, дали хората са ни близки, или ги отблъскваме, както беше сторил Пол със собствената си жена, която страдаше в последния ужасяващ стадий на болестта на Алцхаймер, затворена в клиника. Напоследък той ходеше да я вижда все по-рядко. Тя не го разпознаваше, но това нямаше значение — той имаше задължение към нея. Беше положил клетва да са заедно в болест и в здраве. Но се бе отдалечил от нея и физически, и емоционално. Жена му беше като картина или като човек, който е заспал завинаги и сънува живот, който той никога не би могъл да разбере. Сънуваха ли репичките и зелето? Тя не реагираше ни най-малко на музиката, която й пускаше по време на посещенията си — например „След като светлините изгаснат“ на Ал Хиблър или „Мечта“ на „Евърли Брадърс“, — песни, които обичаха и на които бяха танцували в младостта си. Той беше мислил за това, когато преди шест месеца беше взел една възглавница и се беше подготвил да затисне с нея лицето й, което от болестта беше станало кръгло и лъскаво като метален глобус. Тя нямаше да разбере какво й се случва и какво й причинява той, а дори да го осъзнаеше, той беше сигурен, че ще му бъде благодарна. Що за живот водеше тя? Дори и кравите живееха по-добре, но може би не и репичките. Вече се готвеше да го направи, пръстите му бяха стиснали ръбовете на възглавницата, бе взел непоколебимо решение, когато се чу музика — песента „Не ме отпращай“ на Рой Хамилтън. Изглеждаше като светотатство да извърши убийство — дори и убийство от състрадание, докато звучи тази песен („Толкова съм щастлив, че те имам,/ не ме отпращай, не ме отпращай./ Продължавам широко да се усмихвам,/ не ме отпращай, не ме отпращай“). Нещо в него се намести. Всичко се промени и той се обърна и остави възглавницата там, откъдето я беше взел. След това, без да погледне жена си, излезе от стаята и оттогава не се беше връщал там.