От настъпилата тишина стана ясно, че помощникът на Кириленко е приключил с доклада си. Батчук кимна и му нареди да направи копия на снимките. Взе ги без никакъв коментар, обърна се и излезе.
Още докато слизаше с асансьора, започна да говори по мобилния си телефон. Излезе от огромното, внушаващо страхопочитание фоайе на сградата на ФСБ и закрачи през лапавицата, покрила площада.
Генерал Брент, който седеше край лъскавата мраморна маса, до президента Карсън и срещу президента Юкин, получи обаждането от Батчук в най-неподходящия момент. Въпреки това, като видя кой го търси, той се извини, излезе от стаята и се отдалечи малко по коридора, далеч от ушите на служителите на тайните служби и на двете страни, които бяха застанали край вратата като сфинксове.
— Има ново развитие — без предисловие съобщи Батчук. — Аника Дементиева не е сама. В момента гледам нейна снимка от една от наблюдателните камери на летище „Жуляни“. Тя е с двама други души, единият от които е американецът Джак Макклюр.
— Джак Макклюр, който работи за президента Карсън? — попита Брент и почти веднага съжали за глупавия въпрос — разбира се, че беше този Джак Макклюр. — Не разбирам.
— Карсън те е изиграл — кратко му обясни Батчук. — Има планове, които крие от теб, а това означава, че вече не ти вярва.
Генералът неволно погледна през рамо към мълчаливите телохранители и затворената врата, която водеше към залата за преговори, където точно в този момент Карсън спореше с Юкин.
— Но това е невъзможно.
— Няма нищо невъзможно — рече Батчук с нескрит гняв. — Несъмнено вината за това е твоя, генерале. Макклюр е каша, която ти си забъркал. Предлагам да я оправиш възможно най-бързо.
— Не мога да си представя каква игра играе Карсън, като вкарва на терена Макклюр, и то на всичкото отгоре с Аника Дементиева.
— Няма значение каква е целта на когото и да било от тях. Макклюр трябва да бъде отстранен, премахнат и пожертван. Ясно ли се изразих?
— Напълно. — Генералът беше твърде слисан, за да се подразни, че Батчук е поел властта над ситуацията.
Бяха се изправили пред голяма бъркотия. Той се бе доверил на Карсън и с това беше позволил нещата да излязат извън контрол. С всички тях беше свършено, ако Макклюр останеше жив — в това генералът беше абсолютно сигурен.
— Не се безпокой — каза той, възвръщайки самообладанието си. — Обещавам ти, че Макклюр няма да доживее да види следващия изгрев.
18.
— Кой е гладен? — попита Джак, докато влизаха в кънтящата зала за пристигащи на летище „Симферопол север“.
— Аз — веднага отвърна Али, — умирам от глад.
— Добре, и аз също — призна Джак.
Той ги поведе към претъпкания ресторант на самообслужване, където ястията изглеждаха така, сякаш са приготвени миналата седмица. Въпреки това напълниха чиниите си, платиха за храната и напитките и отнесоха подносите си до една самотна празна маса близо до касата — място, което не беше подходящо за спокойно ядене, но бе идеално за наблюдение на пътниците, слизащи от различните самолети.
Захванаха се с твърдите като подметка пироги, зелевите сарми и пикантната наденица, като ги прокарваха с чаши червено кримско вино. Докато се хранеха, Джак следеше човешкия поток, който ту се увеличаваше, ту намаляваше. От другата страна на масата Аника го наблюдаваше. Той знаеше какво си мисли тя — щом като са гладни, защо просто не отидоха направо в Алуща, където можеха да избират между ресторанти с по-добра храна от тази, която ядяха сега. Но тя не каза нищо. Без съмнение очакваше той да й обясни причината.
— Карл Рочев, последният човек, когото Бърнс е посетил, преди да напусне Киев и да замине за Капри, е бил измъчван и убит на територията на имота на Магнусен — каза Джак.