— Като „да го убием“? — попита Али.
— Да, скъпа. Трябва да го убием, за да се спасим.
— Не искам да чувам за това — натърти Джак.
— Тогава сме обречени. — Аника кимна с брадичка към вратата. — Ако не го погребем, ви гарантирам, че тоя кучи син няма да се спре, докато не ни убие или не ни върне в Москва оковани.
— Джак… — Лицето на Али се изкриви от неподправен ужас.
— Ако не за нас самите, то поне заради безопасността на момичето — настоя Аника. — По твърде много причини не можем да позволим да й се случи нещо.
Джак поклати глава. Той знаеше, че тя е права, но не беше готов да се предаде толкова лесно.
— Трябва да има и друг начин.
— Казвам ти, че няма. Трябва да го направим сега, докато имаме шанс за това — упорстваше Аника с нотка на неотложност в гласа.
Сякаш за да потвърди опасенията й, вратата на стаята за управление на камерите за наблюдение се отвори. Те се дръпнаха назад в сянката, когато Кириленко се появи с мрачно и самодоволно изражение, което каза на Аника всичко, което й беше необходимо да знае.
Без да каже и дума повече на другарите си, тя изскочи от сенките и докато той вадеше мобилния си телефон, го удари жестоко в бъбреците, обви ръка около гърлото му и с изненадваща сила го дръпна назад.
Генерал Ачисън Брент беше последният човек, когото Денис Пол би заподозрял в предателство, още повече, че след деветте часа уморително разследване, от което го боляха очите, вниманието му така и не беше привлечено от личността на генерала или от неговия живот.
Пол най-сетне напусна стаята си, която вонеше на човешка пот и на онази особена миризма, идваща от загряло електронно оборудване. Беше три и половина сутринта и той вървеше по коридора на „Резидънс Ин“ и се оглеждаше за автомата за цигари, който беше забелязал, докато се регистрираше в хотела. В тези дни на повсеместни забрани на пушенето беше трудно човек да си намери цигари, а още по-малко старомоден автомат, от който да си купи. Въпреки това тук имаше такъв, поставен върху кафявия килим, чиито шарки не успяваха да скрият петната, които дори почистването с пара не беше успяло да премахне.
Не беше пушил от двайсет години, но напрегнатото развитие на събитията от последния половин час беше разбудило отново стария му порок. Пол се опита да се пребори с непреодолимата нужда, но не успя. Така беше с повечето пороци — веднъж настанят ли се в мислите ти, от тях няма спасение.
Отвори пакета, откъсна филтъра на една цигара и я запали с кибрита, който предвидливо беше осигурен при покупката. Използва картата за стаята си, за да отвори страничната врата към паркинга, и излезе навън в студената нощ. Докато работеше, известно време беше валял дъжд и бетонната настилка беше хлъзгава и мокра, а колите проблясваха на светлините. Бръмченето на трафика от магистралата беше намаляло до непостоянното свистене на случайно преминаващи автомобили, които се движеха по своите си загадъчни дела. Той се зачуди какво ли правят хората в този късен час. Каквото и да беше то, той се съмняваше, че целият свят тежи на раменете им, както на неговите в момента.
Димът навлезе дълбоко в дробовете му и го успокои или поне му създаде илюзията, че разполагаше с достатъчно време, за да вземе решение. Нощта беше тиха. В целия „Резидънс Ин“ нямаше жива душа, макар че когато вдигна поглед към фасадата на сградата, забеляза светлини в няколко от стаите — напомняне, че и тук като навсякъде витае духът на безсънието.
Той допуши цигарата до самия край, без да стигне до решение. Почувства устата си суха и вмирисана, но откъсна филтъра на още една цигара, пъхна я между напуканите си устни и я запали. С информацията, която имаше за генерал Брент, пътят пред него се разклоняваше в няколко посоки. Можеше да уведоми Карсън, но това със сигурност щеше да го разсее и в крайна сметка да обърка деликатните преговори с президента Юкин. Можеше да се обади на Джак и да го предупреди, което отново щеше да разкрие сведенията за предателството на генерала. Макклюр беше добър приятел на Едуард Карсън — те се познаваха дълго преди самият Пол да се срещне с президента. Затова можеше да е сигурен, че Джак ще уведоми Карсън при първа възможност, дори и Пол да го помоли да не го безпокои преди подписването на решаващото споразумение.
Докато Пол вървеше на горе на долу по алеята и му ставаше все по-студено, осъзна, че е изправен пред сериозна морална дилема. Как можеше да остави Джак в неведение за присъдата, която му беше издадена? Как можеше да позволи мирът между Съединените щати и Русия да бъде нарушен? Нямаше никакво съмнение, че генерал Брент е безумец. Той беше решил, че собственият му интерес е от най-голямо значение и че всеки, който го заплашва, трябва да бъде отстранен. Пол можеше да се обади на Едуард и да му каже какво е открил, но нямаше солидни доказателства и това обаждане щеше само да размъти водата, която и без това не беше чиста.