Изчака, докато асансьорът тръгна нагоре с хубавата си пътничка, прекоси вече пустото фоайе, отвори тежката входна врата и излезе на площадката от жълти павета. Пое мразовития въздух дълбоко в дробовете си и огледа улицата в двете посоки. Нямаше пешеходци — само няколко движещи се превозни средства. Но имаше и една спряла кола, точно както очакваше. Веднага я видя — лъскав черен „Мерцедес“ от отсрещната страна. Тези хора бяха толкова арогантни, че не смятаха, че трябва да проявяват дискретност, бдителност, предвидливост или дори тактичност — изминалата нощ го доказваше. На предните седалки имаше двама мъже, облечени крещящо както всички членове на Измайловската. Дядя Гурджиев си помисли, че приличат на хора, изповядващи някакъв шибан култ.
След като се огледа нагоре и надолу, той подмина с небрежна походка колата, след това пресече улицата и се върна обратно. Когато се изравни с мерцедеса, спря и почука върху прозореца на водача. Шофьорът се стресна и свали прозореца по инерция. Дядя Гурджиев извади своя пистолет „Глок“ още преди стъклото да се е спуснало до долу. Той вкара два куршума в тялото на мъжа на съседната седалка, докато той се протягаше за пистолета си, и след това застреля шофьора между очите.
Възрастният мъж незабавно пъхна оръжието в дълбокия джоб на палтото си и се отдалечи с весела и безгрижна походка. Сякаш всяка следваща стъпка го подмладяваше с няколко години и когато накрая стигна до ъгъла, се чувстваше като силния млад мъж, който бе някога.
Зави зад ъгъла и започна да си подсвирква „Две гъски“ — старата народна песен, която майка му му пееше, когато беше дете.
Аника извади пистолета на Кириленко. Като член на ФСБ той имаше право да го носи във всички видове обществен транспорт. Тя се прицели в мъжа и дръпна ударника. В този момент мобилният телефон в ръката на Джак забръмча.
— Който и да ти се обажда, ще трябва да почака — каза Джак, — може би безкрайно дълго.
— Това не е неговият телефон — обади се Али, — проверих го.
— А на кого е телефонът? — попита Джак и погледна апарата в ръцете си.
Али взе телефона от ръката му и натисна няколко бутона, за да си осигури достъп до информацията в СИМ картата.
— На мъж, който се казва Лимонев.
— Мондан Лимонев? — рече Аника, като пристъпи напред.
— Познаваш ли го? — вдигна поглед към нея Али.
— Познавам го — кимна Аника. — Говори се, че е наемен убиец на ФСБ.
— Жалка лъжа, разпространявана от анархистите, врагове на ФСБ — кисело отбеляза Кириленко.
Но Джак наблюдаваше лицето му и видя там различен отговор, който руснакът се страхуваше да изрече на глас или пък просто докато упражняваше професията си, бе започнал да вярва в лъжите, които казваше всеки ден.
Аника се изправи до Джак.
— Говори се също, че Лимонев е член на „Тринадесет“.
— Това е просто смешно, а и много се съмнявам, че „Тринадесет“ изобщо съществува.
Мобилният телефон на Лимонев беше получил текстово съобщение, а не обаждане.
— Виж ти — изненада се Джак, докато се съсредоточаваше, за да прочете двете думи на кирилица, — това е интересен развой на нещата.
Той показа съобщението на Аника, която се засмя и възкликна:
— Господи! Тези хора се изяждат помежду си.
— Искам да ти го покажа — обърна се Джак към Кириленко.
Руснакът остана с каменно лице.
— Не ме интересува.
— Така ли? А би трябвало. То доказва всичко, което каза Аника.
Джак задържа дисплея пред очите на Кириленко, който успя да овладее любопитството си за не повече от трийсет секунди, преди очите му да се плъзнат по текста. Те се вторачиха в съобщението, което се състоеше от две думи: „Ликвидирай Кириленко“.
19.
След като проследи Кириленко, Мондан Лимонев пристигна в Крим. Беше прекарал тук четири години — време, в което се беше чувствал щастлив, почти безгрижен или поне толкова щастлив, колкото може да бъде човек с неговата мрачна професия. Шест поръчки, всичките убийства на руски олигарси, които бяха избягали от страната си, след като властта се бе обърнала срещу тях. Лимонев беше уникален сред убийците на ФСБ, тъй като му плащаха на поръчка. Тарифата му беше изключително висока, но Юкин и Батчук бяха повече от доволни да плащат с държавни пари за специалната привилегия да се ползват от услугите му. Те знаеха, че в момента, в който той получеше поръчката, мишената можеше да бъде смятана за мъртва.