Дядя Гурджиев беше в „кутия“. Само пет минути преди обаждането на Аника той откри, че го следят двама мъже — единият вървеше след него, а другият беше отпред. Това се наричаше „кутия“ — метод за наблюдение, който се използва, когато си убеден, че мишената ти притежава високи умения да се изплъзва от следене.
Беше може би на пет или шест пресечки от улицата пред апартамента си, където застреля двамата наемни убийци на Измайловската. Арсов нямаше да е доволен, но недоволството му беше последното нещо, което безпокоеше Гурджиев. Не можеше да се справи по същия начин с двамата мъже, които му бяха направили „кутията“, защото те не бяха гангстери от групировката, а хора на правителството, на Кремъл и на „Тринадесет“ — следователно бяха под прякото командване на Батчук. Възрастният мъж знаеше, че са от „Тринадесет“, защото носеха типичните за агенцията кожени палта. В момента, в който Батчук попита за Аника, след като беше изминал целия път от Москва дотук, дядя Гурджиев знаеше, че тя се е забъркала в ужасни неприятности. Батчук не го питаше често за нея — знаеше, че не трябва да го прави. Всъщност бяха минали няколко години от последния им разговор на тази тема. Може би причината за интереса му бяха двамата й спътници, но Гурджиев се съмняваше в това. Батчук се интересуваше от нея и от никой друг.
Докато се разхождаше по брулените от вятъра улици на Киев и влачеше със себе си своята „кутия“ от преследвачи, му се прииска да разбере какво е замислила Аника. Но Батчук беше прав за едно — тя беше твърде предпазлива, за да му разкрие плановете си. Никога не би го изложила на рисковете, които самата тя поемаше. Искаше му се да можеше да я накара да не поема такива рискове, но знаеше, че това е безполезно. Аника беше привърженичка на крайностите — беше го видял в нея още от раждането й. Такава беше същността й и никой, никакви обстоятелства и никакви преживявания не биха могли да променят това. Но имаше и още една причина никога да не се опитва да я разубеди да не живее живота, който си беше избрала — той тайно се гордееше с нея. Гордееше се, че тя е безстрашна, твърда и умна. Вярно, че той я беше учил, но тя самата притежаваше много качества. Човек не може да научи някого да бъде умен, а само как да бъде още по-умен, а що се касае до безстрашието, дядя Гурджиев беше убеден, че то е генетично заложено в нея.
Той вървеше с нормална походка и продължаваше да следи „кутията“, в която беше затворен, като използваше всяка отразяваща повърхност по пътя си — прозорците на магазините и на колите, страничните огледала на паркираните превозни средства. Двамата преследвачи променяха разстоянието, от което го следяха, като понякога позволяваха между тях и мишената им да се вмъкнат хора, за да бъдат възможно най-незабележими.
На този етап нямаше как да им се изплъзне, нямаше време за това. Освен това нямаше проблем те да научат къде отива, дори можеше да се засмеят, когато разберат.
Бордеят се намираше на западния бряг, в Печорски район, в една красиво реставрирана следвоенна сграда с прекрасен изглед към реката, разделяща града почти на две. Гурджиев можеше да се качи с малкия асансьор, но предпочете стълбището, което беше широко и извито, с полиран, ръчно стругован парапет, който беше приятен и солиден на пипане. Когато стигна до третия етаж, беше съвсем леко задъхан, но краката му бяха в чудесна форма. От години не се бе чувствал толкова бодър.
Младото момиче взе палтото и шала му в кабината си в началото на вестибюла. Екатерина се появи и го целуна по двете страни. Беше облечена в един от по-предизвикателните си тоалети, който разкриваше дългите й крака и пищните й гърди. Тя го хвана под ръка и го попита дали е в настроение за обичайното или за нещо по-различно. Говореше на френски, защото това придаваше на заведението й известна аристократична романтичност.
— L’abitude — каза той. — Обичайното.
— Toujours la même fille — отвърна тя с искрена въздишка. — Винаги едно и също момиче.
— Mais une tellement belle jeune fille — отбеляза той. — Но толкова красиво момиче.