— Трябва да разбера кой е дал на ФСБ заповед да подпомага американски шпионин, използващ името Хари Мартин — каза дядя Гурджиев. — И трябва да науча името на шефа му.
Бороньов седна на един от тапицираните с кретон столове и кръстоса крака. Заобиколен от жълто и розово, той изглеждаше енергичен и в цветущо здраве. Може би наистина беше така. Може би животът извън Русия му се отразяваше добре или причината беше в новия му нелегален живот на дисидент, на който се наслаждаваше.
Той сплете пръсти и отвърна със загадъчна усмивка, наподобяваща тази на Мона Лиза:
— Живеем в наистина странни времена. Понякога се чувствам така, сякаш съм се превърнал в Делфийския оракул. — Усмивката му се разшири. — Звучи странно, но изгнанието може да ти причини това. Изваден от средата си, се превръщаш в аутсайдер и ако искаш не просто да продължиш да оцеляваш, а да възкръснеш, си принуден да промениш гледната си точка и да започнеш да възприемаш нещата обективно вместо субективно. Това е все едно да сложиш контактни лещи или да се възстановиш от операция на перде на очите — всичко се избистря и очертанията се изострят. Най-сетне мотивите излизат на повърхността и нещата се проясняват.
— Значи знаеш каква е целта на „Тринадесет“?
— Знам я, както знам и целта на АУРА. — Той се изправи и руменината сякаш изчезна от лицето му. — Но което е далеч по-важно, знам каква е твоята роля и в двете.
След първия изстрел Джак застана между Али и стрелеца, но те вече бяха минали значителна част от полето и бяха далеч за куршумите, които падаха безобидно зад тях. Въпреки това двете ченгета тичаха с всичка сила към тях, сграбчили стоманени палки в ръце, сякаш бяха щафети в някакво състезание. За разлика от своя колега, не си бяха направили труда да извадят оръжията си, а вместо това се бяха съсредоточили в стремежа да намалят разстоянието между себе си и плячката си.
— Никога няма да успеем — извика Аника. — Всеки момент ще бъдем в обсега на пистолетите им.
— Какво предлагаш? — попита Джак.
Преди да успее да реагира, тя забави ход, обърна се и извади оръжието си.
— Продължавайте да тичате! — нареди тя. — Не забавяйте!
Когато Али започна да изостава, на Джак му се наложи да я влачи със себе си.
— Хайде! — подкани я припряно той. — Тя е права.
— Не можем просто да я оставим — изкрещя Али.
— Ако спрем, ще убият всички ни. — Той кимна към фигурата, която спринтираше пред тях. — Този път идеята на Кириленко е правилна.
Зад тях Аника коленичи, подложи ръка под дръжката на пистолета, за да го стабилизира, и се прицели в най-близкото ченге. Лявата й ръка сякаш гореше. Тя пое бавно и дълбоко въздух, за да потисне болката. Ченгетата я видяха да спира и започнаха да я обстрелват, за да отвлекат вниманието й. Пренебрегвайки куршумите, свистящи край нея, тя стреля един път и не улучи. Вторият куршум уцели близкия полицай в гърдите и го накара да се завърти, преди да се строполи. Другият полицай започна да бяга на зигзаг, за да е по-трудна мишена. Той продължаваше да стреля, докато се приближаваше, и принуди Аника да се претърколи, да се изправи пак, за да стреля, и отново да се претърколи.
Али, която гледаше назад, се отскубна от ръката на Джак и се затича към Аника. Тя не обърна внимание на виковете на Джак и на шума от стъпките му след нея. Нито Аника, нито ченгето я бяха забелязали и Али сведе поглед към земята, по която тичаше. След като най-после откри онова, което търсеше, тя забави крачка и вдигна от тревата един камък. Застана здраво на земята с изнесен напред ляв крак и го хвърли с безпогрешна точност. Камъкът уцели полицая в челото. Ударът беше кос, но достатъчен, за да го закове на място. Това даде време на Аника да се изправи на едно коляно, да се прицели и да стреля два пъти в гърдите му.
— Добри ми Риет Меданович — каза дядя Гурджиев, — трябва да знаеш, че докато разговаряме, долу ме чакат двама членове на „Тринадесет“.
— Значи през цялото време си ни разигравал. — Бороньов извади от джоба на сакото си един малокалибрен пистолет. — Предал си ни, както и всичко, за което се борим.