Крейг спря и погледна назад за частица от секундата. То беше по-силно от него.
Нямаше обаче как да я различи в бъркотията. Светлината беше прекалено накъсана, а телата – твърде много.
Просто продължавай – заповяда си той. – Правил си го преди, ще го направиш и сега.
Хвърли се напред, заобикаляйки тренировъчното оборудване. Определено не беше добра идея да се скрие под някой от уредите. От време на време с крайчеца на окото си виждаше как някой нещастник се опитва да го направи... само за да бъде ударен от ток, който разкривяваше тялото му под най-странни ъгли на примигващата светлина, преди да го повали сгърчен на земята.
Наистина се надяваше тя да го е послушала.
Крейг наведе глава и продължи напред, докато най-сетне стигна до отворената врата в далечния ъгъл. Миризмата на свеж въздух беше опияняваща и вля нови сили в тялото му. Не можеше обаче да различи какво има от другата страна... и се наруга, задето не беше последвал мимолетния порив да си вземе фенерче.
Е, добре де, не беше очаквал нещата да станат чак толкова напрегнати.
– Ето къде трябва да отидем.
Ниският глас, разнесъл се наблизо, го накара да погледне назад. ..и с изненада видя една жена да стои до него. Не беше прелестната блондинка, ни най-малко. Всъщност изразът „представителка на нежния пол“ едва ли би могъл да й подхожда по-малко: тя бе висока почти колкото него, с мускулесто тяло под спортните дрехи, а от начина, по който го гледаше право в очите, Крейг начаса разбра, че е дори по-умна, отколкото силна.
– Аз съм Крейг – каза той и й протегна ръка.
– Ново.
Както можеше да предположи, ръкостискането й беше силно и кратко.
– Това е следващото. — Тя кимна към чернотата пред тях. – Защо, по дяволите, не си взех фенерче!
– И аз си мислех същото...
– Насам! – изрева някой. – Оттук!
На накъсаната светлина Крейг видя трима мъже да се носят към отворената врата, водени от грамаден тип с тържествуващо изражение, което, сигурен бе Крейг, нямаше да се задържи много дълго.
Той поклати глава и се дръпна настрани. Както и да влезеше там вътре, определено нямаше да е стремително, с главата напред. Като нищо...
Един... двама... трима... те минаха покрай него и жената, която също се беше отдръпнала настрани.
В същия миг вратата се затвори със силно дрънчене. А от другата страна се разнесоха писъци.
Крейг се огледа наоколо. Може би някъде другаде щеше да се отвори врата? А може би не търсеше достатъчно задълбочено. Възможно ли бе да има друг отговор...
В този миг погледът му попадна върху две въжета, висящи от тавана на десетина метра от там. Би могъл да се закълне, че по-рано не бяха там... ала кой знае.
– Това е следващата възможност – заяви той.
– Да го направим.
Двамата се втурнаха с всички сили, заобикаляйки тренировъчните уреди, за да стигнат до въжетата, преди някой друг да ги е изпреварил. Нямаше как да знаят къде ще ги отведат те (Крейг не можеше да види кой знае колко нагоре), но светлините бяха започнали да пулсират още по-интензивно, а други възможности нямаше.
– Камък, хартия, ножици за това, кой ще избира пръв – предложи жената и протегна юмрук.
Крейг стори същото.
– Едно, две, три. – Той показа камък, тя – хартия. – Ти избираш.
– Дясното.
Крейг сграбчи лявото въже и дръпна толкова силно, че дланите му пламнаха. Определено изглеждаше достатъчно здраво. Ами ако грешеше? Доста от високо щеше да падне, а подът беше твърд.
Двамата с жената се закатериха заедно, вкопчвайки се с крака във въжетата, преди да преместят ръцете си все по-нагоре.
Тя бе почти толкова бърза, колкото беше и той, не че имаше време да следи нейния напредък. Нагоре, нагоре, нагоре... докато високоговорителите, от които излизаха експлозиите, се озоваха точно над главата му, а пред него лампите, от които струеше накъсаната светлина, го заслепяваха.
– А сега какво? – извика той, когато се намираше на около два метра от тавана.
– Скелето – изкрещя Ново в отговор и като се улови с една ръка, посочи с другата платформата, която висеше на метални жици от тавана.
Крейг погледна надолу и се помоли наум платформата да се окаже достатъчно здрава, за да издържи теглото му.
— Аз ще се кача пръв.
— Камък, ножица, хартия — извика тя. — Едно, две, три.
Крейг показа ножица, тя – хартия.
— Аз съм пръв.
Само че платформата все още беше на известно разстояние, дори когато се озова на една височина с нея. Стиснал здраво въжето, той използва долната половина на тялото си, за да се залюлее. Трябваше много внимателно да прецени най-подходящия момент — в рамките на почти два метра щеше да му се наложи да се пусне... а един господ знаеше какво го очаква, когато се приземи.