Последното, от което тялото му се нуждаеше, бе още един юмручен бой, но нямаше намерение да се откаже от часа. А що се отнасяше до Пейтън, така нареченото „не-гадже“ на Парадайз? Да бе, да. Как ли пък не.
Лайно.
Той, не тя.
Добрата новина беше, че колкото и зле да се чувстваше той, Пейтън дори не бе в състояние да се задържи на крака. Бяха го докарали на носилка, като парче месо.
На носилка.
Кой победи, копеле?
А, да – никой от двамата не беше изключен. Освен да се обзаложат за изхода от сбиването, братята явно нямаха намерение да се намесват...
Една от вратите на залата се отвори рязко. Бъч и Рейдж се появиха, облечени в същите широки памучни панталони и тениски, каквито носеха всички останали.
Братът Бъч не губи никакво време, след като спря пред групата.
– С оглед на непредвидения боксов мач, ще започнем с ръкопашен бой, вместо с теоретични уроци.
– Забележете, ако обичате, че униформите ви са бели.
– То е, защото ползваме страшно добри препарати за пране, но сме готови да прибегнем и до белина, ако се наложи.
Крейг преглътна ругатнята, напираща в гърлото му. Точно от това се нуждаеше.
– Ще ви разделим по двойки – продължи Бъч, – за да преценим колко знаете. Тъй като един от вас вече е заел хоризонтална позиция, не се налага никой да се бие с Холивуд.
– От което направо ми иде да зароня сълзи – подхвърли Рейдж. – Е, нека да сложим Ново с Бун... Акс – ти си с Анслам. Което оставя Крейг и Парадайз.
– Задръжте малко – обади се Крейг. – Не мога... няма да го направя.
– Да я удариш? Защо? Защото не можеш да си вдигнеш ръцете? Проблемът си е твой.
Крейг се приближи към Рейдж и понижи глас:
– Няма да я ударя.
Рейдж сви рамене.
– Ами добре, значи, отново ще ти сритат задника.
– Всъщност – намеси се Бъч – той победи, забрави ли? Пазя си твоите пет долара за доказателство.
– Само защото златното ни момче ей там се нокаутира само.
– Загубата си е загуба. – Бъч прикова поглед в Крейг. – Обаче брат ми е прав. Или ще се защитаваш, или доктор Джейн отново ще те шие. Ти решаваш.
След това им наредиха да отидат в различни части на огромната зала, а носилката на Пейтън беше избутана настрани.
Крейг гледаше как останалите се отдалечават, опитвайки се да измисли начин да се измъкне от това. Интересно, когато й беше казал онзи първи път, когато я видя, че би трябвало да се запише в програмата, за да се научи на самозащита, не му беше минало през ума, че ще й се наложи да се защитава срещу него.
Дори и в само в „класната стая“.
– Е – заяви Парадайз, приближавайки се. – Ще го направим ли?
– Смятам да изчакам, докато някой от мъжете приключи.
– Ама ти наистина говориш сериозно.
Той я погледна отвисоко.
– Не искам да те нараня.
– Никак не ти беше лесно да победиш Пейтън – измърмори тя. – Отне ти колко, половин час?
– Ти наистина ли се сравняваш с един напълно пораснал мъж? Който е на носилка заради мен?
– О, прав си. Не би било честно. Защото в сравнение с вас двамата аз съм истински гений.
Тя сложи ръце на хълбоците си и го изгледа свирепо и Крейг се зачуди какво ли друго ще й сервира. Не искаше да й каже истината... която бе, че все още си спомня усещането от меката й кожа... все още вижда колко малък бе глезенът й в сравнение с неговата длан... че си представя толкова много неща, които би искал да направи с нея, и нито едно от тях не включваше насилие.
Неща, които до едно включваха допир на пръстите, устните... езика му.
Крейг скръсти ръце на гърдите си.
– Няма да се бия с теб.
– Значи, ако замахна към теб, ти няма да направиш нищо?
Веждите му подскочиха.
– Не се притеснявам, че ще бъда нокаутиран.
– Нима?
– Да. Дори ако оставим настрани по-слабата ти издръжливост, ти няма да...
Следващото нещо, излязло от устата му, беше пронизителен вик, който накара всички в залата да се обърнат рязко, за да видят какво става. И той сигурно щеше да им каже... стига да не беше прекадено погълнат от това, да се превива надве, закрил топките си с ръце.
Беше го ударила с коляно в слабините.
В слабините. С коляно.
– Какво, по дяволите! – изломоти той. – Защо го направи?
Парадайз изглеждаше не по-малко изненадана от останалите. Съвзе се обаче доста бързо... като улови главата му с две ръце и вдигайки отново коляно, го изрита в лицето толкова силно, че пред очите му изскочиха повече звезди, отколкото бяха светлинките по човешките коледни елхи.
Докато той надаваше нов вой и се олюляваше, изгубил равновесие, Парадайз стисна ръце, протегна ги и замахна, сякаш хвърляше диск... удряйки го в слепоочието толкова силно, че краката му се подкосиха.