Не че не би могла да усвои някои защитни техники и начини да му противодейства, просто все още не ги знаеше... А той беше готов да я нападне. Когато бе приклекнал и оголи огромните си вампирски зъби, тя се бе дръпнала назад... И все пак, по някаква безумна причина, не се беше уплашила от него. Което си беше истинска лудост. Той беше с поне петдесет килограма по-тежък от нея и искаше кръв.
Но кое бе най-нелепото? Изведнъж бе обзета от желание да побегне... но не прекалено бързо. Искаше той да се втурне след нея, да я настигне и да...
Е, ами отново се беше върнала към момента, който бяха споделили в общата стая.
Само че – помисли си Парадайз, докато го гледаше, – определено не бих могла да се справя с него. И не само в битка: всяка жена, преследвана от такъв мъж, нямаше да получи просто една сладка целувка, когато бъдеше настигната. Той нямаше да я улови за ръка и да й даде свещен обет, че ще се обвърже с нея, след което да отиде да говори с баща й и срамежливо да поиска ръката й.
Той не беше благовъзпитаният мъж, комуто очакваш да дариш целомъдрието си в нощта на обвързването ви пред Скрайб Върджин и семейството ти.
Не, той беше животно, надарено само със зрънце по-висша мозъчна дейност. И начинът, по който я беше погледнал в онзи миг, говореше, че мозъкът му беше изключил напълно.
Би трябвало да се страхувам, каза си Парадайз.
Вместо това й се искаше той да я хване...
Край нея множеството ахна, когато Крейг получи ново порязване, този път – през гърдите. Вече кървеше на няколко места, по униформата му имаше алени нетна, кръв се процеждаше по брадичката му от порязаната буза, капеше от бедрото, от гърдите му.
Поредното замахване на брата го улучи по другото рамо. А после по врата. Другото бедро, корема, гърба.
– Спри – промълви Парадайз тихичко. – Престани да отвръщаш на нападенията му.
Ала всеки път щом жестокото острие на брата нанесеше удар, Крейг се връщаше за още, отново и отново се хвърляше в атака, докато не започна да се хлъзга в локвичките, които оставяше върху синия тепих, а униформата му, подгизнала от кръв, залепна за тялото му.
Отказваше да отстъпи.
А единствената милост, която Бъч проявяваше, бе да не го убие.
– Крейг! Спри! – извика Парадайз, неспособна да се сдържа повече.
Затисна устата си с ръка и усети как сърцето й се блъска панически в гърдите, докато се питаше дали той действително ще продължи, докато не изгуби толкова много от вените си, че да няма връщане назад.
– Крейг! Това е лудост!
Ала той не спираше, докато краката му не започнаха да омекват, докато не започна да залита, вместо да се хвърля напред, и да се олюлява, когато се отдръпваше. Докато непохватността не го откри.
Господи, толкова беше блед.
– Престани!
Пейтън се надигна в носилката, на която лежеше, и се провикна:
– Крейг! Хайде де, човече... той ще те убие.
Вълни на тревога преминаха през новобранците, но не и през братята, които бяха дошли, за да видят представлението. За разлика от тях, никой от медицинския персонал не изглеждаше във възторг, ала когато русокосата лекарка понечи да пристъпи напред, братът Вишъс поклати глава и я накара да остане до него.
Крейг падна за последен път след четиресет и две минути и много литри изгубена кръв.
Просто се свлече на колене, олюля се за миг... а после рухна по лице в собствената си кръв. Точно както бе станало на пътеката.
Парадайз понечи да се втурне към него, но Рейдж я улови и я дръпна назад.
– Не. Не му отнемай честта.
– За какво говориш? – изсъска тя, ала Рейдж просто кимна към двамата съперници.
– Гледай.
Бъч остана изправен над падналия мъж за миг, давайки му възможност да се надигне. Когато той не го направи, братът изчака Крейг да вдигне поглед към него.
Макар и с огромно усилие, нефокусираните очи насред бялото като платно лице откриха тези на брата. И тогава Бъч улови оръжието в другата си ръка... и поряза дълбоко дланта си.
Парадайз ахна, а той протегна длан към Крейг... който, незнайно откъде, изведнъж намери силата да вдигне ръка и да приеме онова, което му предлагаха.
Братът го издърпа на крака... и го прегърна.
– Добра работа, синко. Гордея се с теб.
Крейг примига няколко пъти, сякаш се опитваше да преглътне сълзи. А после отказа да се съпротивлява на емоциите си, затвори очи и като наведе глава, се отпусна в прегръдката на брата.
– Ето така – заяви Рейдж силно и одобрително – се прави.
17
Седнала на писалището си в „убежището“, Мариса имаше цял куп работа: файлове на пациенти, които да прочете, документи за постъпване, които да одобри, сметки, за които да се погрижи. Ала вместо да се заеме с каквото и да било, тя просто си седеше в стола и се взираше в черното парче метал с червен пискюл.