Е, добре, може и да беше така, ала колкото и да беше часът, Парадайз нямаше намерение да си признае, че възнамерява да следи стрелките на часовника върху нощното си шкафче, докато голямата не спре върху дванайсет, а малката – върху седем.
– Съжалявам, имам работа. Защо не ми се обадиш? – Мамка му, всъщност не искаше да го прави, не и днес. – Искам да кажа...
– Няма нищо. – Пейтън се обърна към Анслам. – Готов ли си за един хубав бонг?
Другият мъж му се ухили в отговор.
– Винаги.
Докато двамата поемаха по пътеката, Парадайз тръсна глава и стана от мястото си. Е, поне някои неща бяха тръгнали постарому... и честно казано, с всичкия стрес покрай тренировките тя установи, че не може да вини Пейтън, задето иска да избяга за малко в някакво приятно изживяване. Може би и тя правеше същото с Крейг?
И като стана дума за пристрастяване... Начинът, по който се чувстваше, когато той беше наблизо, когато я гледаше, когато я докосваше, когато я целуваше, бе толкова невероятен, че изобщо не би се учудила, ако се пристрастеше към това усещане... поради което и броеше минутите. Проблемът бе, че той не беше нещо, което можеше да се купи и изконсумира като трева, сладолед или вино. Той беше живо същество и колкото и да беше странно, фактът, че бе избрал да бъде с нея, дори и само по телефона, бе част от опияняващия ефект.
Беше избрал нея. Измежду всички на планетата...
Парадайз се закова на място между седалките. Нещо беше изпърполило на земята и тя се наведе, за да го вдигне. Беше снимка, отдавнашна моментна снимка, от онези с лъскав квадрат в средата и бяла матова част, тясна на три от страните и по-голяма отдолу, за да можеш да я държиш и надписваш.
Образът върху нея беше толкова размазан, че почти не можеше да бъде различен, нещо червено и розово на ивици.
– Пейтън, сериозно – измърмори тя.
Един господ знаеше какви ги върши, когато беше друсан. Случвало се бе да пробва доста силна психеделична дрога и да опита някои наистина странни неща... за които, естествено, й разказваше с огромно удоволствие.
Стиснала снимката в ръка, Парадайз благодари на догена шофьор, слезе от автобуса и отвори уста, за да повика приятеля си. Двамата с Анслам обаче вече се бяха дематериализирали, така че тя прибра снимката на чаршафите, килима или халата му, или пък шибаното му мартини в джоба си.
– Помогна ли на Крейг с малкия му проблем? – обади се Ново от сенките.
Парадайз се обърна, докато автобусът се отдалечаваше, а камъчетата скърцаха под гумите му.
– Ти ме излъга.
– Нима? – Другата жена се усмихна на студената лунна светлина. – Не мисля така. Не бях ли права? Той се нуждаеше от теб и само от теб.
Парадайз се изчерви, спомнила си усещането от тялото на Крейг до своето, възбудата му, притисната в корема й.
Изобщо не беше малък проблем – помисли си тя. – Ама никак. Беше голям, твърд и...
– Е? – подкани я Ново.
– Не ти влиза в работата.
– Толкова благопристойна и порядъчна. Няма нищо. Радвам се, че сте си прекарали добре. Това са важните неща в живота... а предположих, че доникъде няма да стигнете без мъничко помощ.
Парадайз се разсмя.
– Никога не бих те взела за сватовница, Ново.
– Опитвам нови начинания. – Другата жена сви силните си рамене, облечени в черно кожено яке. – Нали именно затова сме тук всички?
За частица от секундата на Парадайз й се прииска да я покани на гости. Никога не бе имала истинска приятелка. В средите на аристокрацията социалното ти положение определяше в чие присъствие може да те виждат, а никоя от братовчедките, с които бе принудена да води празни разговори, не й се беше сторила особено интересна. Освен това не можеше да им се има доверие. Жени като тях си съперничеха за ограничена бройка силно желани мъже... което ги правеше опасни като пасаж пирани.
Беше като в „Ергенът“, повдигнато на стотна степен.
Освен това Ново знаеше за Крейг, поне донякъде, и Парадайз имаше чувството, че няма чак толкова за криене... пък и другата жена определено изглеждаше достатъчно сексуално освободена, за да има поне някакъв опит в изкуството на съблазняването. Може би дори доста опит. Парадайз отвори уста и...
...си спомни къде живее.
– Ще се видим утре – смотолеви тя.
– Не си ми сърдита, нали?
– Не, ни най-малко. – Парадайз се изчерви и се зарадва, че наоколо е тъмно и клоните на дърветата спират по-голямата част от лунните лъчи. – Всъщност дори съм ти благодарна.
Ново отново сви рамене.
– Почини си добре през остатъка от нощта и деня. Ще се видим утре вечер.
Парадайз вдигна ръка.