— Мислиш ли, че ще искам? Той прилича на професионален борец, който е изял друг професионален борец.
Броуди се засмя.
— Сигурно са полубратя, защото Арло може да служи като бастун на този тип.
Двамата навлязоха в жилищния комплекс. Покрай тях мина кола с пет хлапета. Майка им крещеше нещо и изхвърли през спуснатото стъкло цигара, която улучи обувката на Дилън.
— Изглеждаш адски скапано, пич — отбеляза Броуди. — Спиш ли изобщо?
— Не съвсем.
— Това дело ти въздейства, а? Колко ще ти платят?
— Вероятно малко повече от минималната надница, когато приключи процесът.
Броуди поклати глава.
— Братко, работя за много адвокати и ако искаш да преуспееш, поемаш дела, които носят големи пари, а не нископлатени договори на обществени защитници. Защо реши, че това е добра идея?
Дилън погледна през прозорците на няколко апартамента. Бяха му странно познати, защото преди баща му да построи къщата им, Дилън беше израснал в евтини апартаменти.
— Баща ми ту влизаше, ту излизаше от затвора. Казвал ли съм ти това?
— Не — отвърна Броуди, без да откъсва очи от асфалта, докато вървяха.
— Никога не сме имали пари за адвокати, затова винаги се опитваха да му помогнат обществени защитници. Имаше един, когото винаги му назначаваха, Шон Клей. Той беше стар и алкохолик, затова би се очаквало да бъде сприхав, но никога не съм го чувал да повишава тон. Когато делото свършеше, всеки път Шон идваше при мен и мама на местата за зрители и ни обясняваше какво се е случило. Един път тя се разплака, защото татко получи присъда от две до пет години и Шон ме изведе навън, за да я оставим сама за малко. Купи ми сладолед и ми разказа разни истории от адвокатската си практика. Той помогна на семейството ми, когато никой друг не го направи.
— Е, това е чудесно, но Лили каза, че имаш страхотно предложение от Лос Анджелис.
— Да, триста хиляди долара годишно и апартамент и кола.
Броуди подсвирна с уста.
— Ето, за това говоря. Надявам се, че не мислиш някоя глупост като да им откажеш. — Те стигнаха до апартамент 10 А. — Тук е.
— Сигурен ли си, че той е вкъщи?
— Обадих се на надзорника му и той каза, че Евън работи нощем. — Броуди почука на вратата и отстъпи няколко крачки назад. След това почука отново и натисна звънеца няколко пъти.
Никой не отвори.
Той се опита да надникне през прозорците на предната стая, но завесите бяха твърде дебели и не се виждаше нищо.
— Сигурен ли си, че надзорникът каза точно този час?
Броуди се помъчи да отвори единия прозорец.
— Евън трябва да е тук. — Резето не помръдна. Броуди сложи ръце на кръста и се огледа наоколо. — Тук няма никого, пич.
— Знам какво си мислиш и отговорът ми е „не“.
— Самият ти каза, че мислиш, че убийствата са извършени от някой друг и Арло го прикрива. В този апартамент може да има много неща. Може би дори снимки или видеозаписи как извършва престъпленията, за които ще бъде изпечен твоят човек.
Дилън се замисли.
— Не, не мога да го направя, пич.
— Дий, там вътре наистина може да има нещо, което доказва, че твоят човек не е убил онези хора, а ти се тревожиш за разбиването на един прозорец?
Дилън се обърна, сложи ръце на перилата и погледна към паркинга. Той се бореше агресивно за клиентите си — някои съдии и прокурори твърдяха, че излишно агресивно — но това е друго, очевидно незаконно. Въпреки че в един или друг момент в кариерата си повечето адвокати извършваха дребни незаконни или неетични постъпки — например да им се плащат часове, докато бяха на плажа някъде и го наричаха анализиране на делото — това тук беше различно. Щяха да влязат с взлом в нечий дом като крадци.
— Хей, Дилън — прошепна Броуди, — събуди се.
— Защо шепнеш?
— На единайсет часа — отвърна Броуди и посочи с глава към входа на жилищния комплекс.
По паркинга вървеше едър мъж с тениска и къси панталони. Главата му беше плешива и държеше телефон до ухото си, докато говореше, и плик с покупки под мишницата си. Бицепсите му сякаш всеки момент щяха да разкъсат късите му ръкави. Дебели вени се виеха като змии под предмишниците му и грамадните като дървесни стволове крака.
— Броуди, сигурен ли си? Той може да ни направи на кайма, без дори да сваля телефона от ухото.
Без да откъсва очи от Евън, Броуди каза:
— Ще отида да говоря с него. Той може да ни помисли за ченгета и да побегне. Ако го направи, ти го повали на земята.
— Какво?
— Повали го на земята.
— Да го поваля? Бил съм се с юмруци само веднъж и това беше в шести клас. И другото хлапе ме скъса от бой. Не мога да го поваля…