— Не съм гладна — отвърна Лили и отново нахлузи обувките с високи токчета.
— Къде трябва да отидеш?
— Дилън иска да се срещнем.
— О, разбира се. Трябва да скачаме, когато той каже да скачаме, нали?
Тя спря и го погледна.
— Какво означава това?
— Знаеш какво означава.
— Не знам.
Антъни скръсти ръце на гърдите си.
— Не искам да се караме. Бях планирал специална вечер за нас, а ти излизаш, сякаш това не означава нищо. Как би се почувствала, ако аз го направя?
— Гадно. И съжалявам, но Дилън нямаше да ми се обади да отида, ако не е важно.
Антъни поклати глава, обърна се към печката и изключи котлоните.
— Когато започнахме да се срещаме, ти ми каза, че не се интересуваш от краткотрайни флиртове, че искаш сериозна връзка. Така че, ако имаш проблеми, обсъждаме ги, не ги таиш в себе си. Ако не можем да го правим, връзката ни няма да проработи.
Лили поклати глава и взе чантата.
— Защо винаги правиш от мухата слон?
— От мухата слон?
— Да. Не можеш ли просто да го приемеш и да се забавляваш? Опитваш се да планираш бъдеще, а това е глупаво, никой не може да го планира.
— Лили, искам само да бъда с теб. Ти никога не разговаряш с мен и аз държа да ти кажа, че можеш, това е всичко. Не мисля, че искам много.
Тя преметна на рамо чантата си и каза:
— Трябва да тръгвам, Антъни.
Лили стигна до вратата, но не я отвори. Видя как Антъни изхвърли храната в боклука и почисти тиганите. Лили искаше да каже нещо, но знаеше, че каквото и да каже, само ще го накара да се почувства по-зле, затова отвори вратата и излезе.
41.
Вече се беше стъмнило, когато Дилън прочете съобщението от Броуди, в което му пишеше къде да отиде.
През нощта Скипио не изглеждаше като повечето градове. Нямаше искрящи гроздове светлини като ярки звезди в мастиленочерното небе, нито разноцветни неонови табели на магазини, обявяващи, че все още са отворени… нито хора.
Обитателите бяха предимно възрастни хора и търговците затваряха в девет вечерта. Дори баровете приключваха в десет или най-късно в единайсет часа.
Дилън си поръча чаша бира в един от все още отворените барове и се загледа в бармана — навъсен грубиян с червена шапка и мръсни джинси, който пиеше шотове с група клиенти в дъното на бара. Дилън изпи половин чаша, остави десет долара и излезе.
Лили спря на отсрещната страна на улицата срещу бара и Дилън прекоси платното, изчака я на тротоара.
— Извинявай, знам, че е доста късно, но си помислих, че ще искаш да бъдеш тук.
— Така е — отвърна тя и включи алармата на джипа, без да го поглежда.
— Сигурна ли си? Нали планираше вечеря с Антъни, нямаше да…
— Всичко е наред, Дилън, нека видим какво ще каже тя.
Къщата изглеждаше притихнала. Отпред забелязаха морава с пожълтяла трева, после Патриша Айдън отвори вратата и им каза, че Лийна я няма и се опита да я затръшне под носа им. Дилън сложи крак между рамката и вратата.
— Махни си проклетия крак! — кресна Патриша.
— Трябва да поговоря с дъщеря ти само за трийсетина секунди.
Патриша изсумтя и блъсна вратата, за малко не си премаза пръстите.
— Тя не иска да говори с никого!
Патриша блъсна за последен път вратата с цялата тежест на огромното си тяло и я затръшна и Дилън трябваше да отдръпне крака и ръцете си, за да не ги премаже.
— Само трийсет секунди — извика той, — аз съм адвокатът на Арло. Той иска да поеме вината и ще го убият. Чуваш ли ме? Арло ще умре и аз се опитвам да му спася живота. Да спася живота на бащата на твоята внучка.
От къщата не се чу звук. Лили наблюдаваше мълчаливо, а Дилън добави:
— Ако спасяването на живота му не е достатъчно важно за теб, за да отвориш проклетата врата, значи Арло вече е мъртъв.
Лили и Дилън се обърнаха да си тръгнат и в същия момент чуха, че вратата се отключва.
Жилището беше разхвърляно, пълно с бебешки шишета за хранене, пакети с памперси, играчки и дрехи. Миришеше на цигари и евтин парфюм.
Патриша седна на протрития зелен диван, а Дилън внимателно се настани на ръба на солидна масичка за кафе, без да го канят, наведе се напред и сложи лакти на коленете си. Лили се облегна на отсрещната стена с ръце зад гърба.
— Е, кога ще се върне Лийна?
Патриша запали цигара, като наблюдаваше подозрително Дилън, докато преместваше пепелника до себе си.
— Скоро. Изтича до магазина. За какво искаш да говориш с нея?
— За всичко. Искам да знам дали тя може да ми каже нещо, което ще помогне на Арло. Лийна е отказала да говори с полицията, затова нямаме представа какво знае.