Регистрираха се на рецепцията. Лийна държеше на ръце Ейми и бебето учудено се оглеждаше наоколо. Лийна не искаше да я взима, но Дилън успя да я убеди. Надзирателят, който дремеше на стол, когато влязоха, само им хвърли един бърз поглед и ги изпрати да минат през детекторите за метал.
Настаниха ги в общото помещение, където между посетителите и затворниците нямаше стъклени прегради. Когато го доведоха, Арло се вцепени още на прага и се наложи надзирателят да му каже, че трябва да продължи да върви.
Арло седна срещу тях и се втренчи в дъщеря си.
— Казах ти да не я водиш тук.
— Исках тя да види баща си, преди всичко това — каквото там правиш — да свърши.
Арло погледна Дилън.
— Защо си я довел?
— Погледни ме — каза Лийна и Арло бавно се обърна към нея. — Трябва да направиш това, което ти казва този човек. Той се опитва да ти помогне.
— Ти не знаеш нищо за това, Лийна, не трябваше да идваш тук.
— Арло, виж Ейми! Тя ще израсне без баща и ти не ни помагаш. Парите не ме интересуват, искам те у дома. — Лийна посочи Дилън. — Той казва, че може би ще те измъкне, ако кажеш, че не си го направил, и че си казал, че си го направил само защото си болен. — Тя се поколеба. — Така е станало, нали, Арло? Убил ги е някой друг, а ти само твърдиш, че си го направил? Ако ни обичаш, трябва да ми го кажеш сега, трябва да знам!
Арло погледна детето си.
— Всичко, което правя, го правя за теб и за нея. С р-р-радост бих дал живота си, за да се погрижа вие двете да имате хубав живот.
— Знам, миличък, знам, че би го направил, но това не е начинът. Какво ще си помисли Ейми, когато порасне и прочете в интернет ужасяващите неща, които хората пишат за теб? Ще има ли някакво количество пари, което ще я накара да се почувства по-добре?
Арло не искаше да я погледне, той се обърна към надзирателя, а след това погледна Дилън.
— Погледни ме, миличък — повтори Лийна.
Арло като че ли трябваше да събере смелост и това му отне известно време, но накрая погледна съпругата си в очите.
— Много съжалявам, че се омъжи за мен… Ти заслужаваш някой по-добър.
Той посегна да я докосне, но надзирателят рече:
— Долу ръцете.
Арло отдръпна ръка.
— Обичам те, но не идвай повече тук.
Лийна тихо се разрида, когато съпругът ѝ се върна при надзирателя, който го изведе от стаята за посещения. После бързо излезе, носейки на ръце дъщеря си.
Дилън се надяваше, че съпругата и дъщерята на Арло ще могат да го убедят да пледира невинен и да каже, че си е измислил всичко, че е виновен някой друг и че Арло също е жертва като другите. Дилън обаче влоши нещата, беше разстроил и Арло, и Лийна.
Догади му се при мисълта, че единственият начин да спаси живота на Арло може би е да убеди съдебните заседатели, че Арло е невменяем. Дилън никога не беше чувал това да се прави в дело за убийство.
Излезе от затвора и дълго седя в колата си, а после включи двигателя и се отправи към дома.
44.
Дилън и Лили седяха в джипа и гледаха медийния цирк.
Навън имаше най-малко седем новинарски микробуса. Репортерите разговаряха с операторите и с колегите си, опитваха се да хванат всеки, който влиза в съдебната палата и за който мислеха, че участва в делото. Когато не можеха да уловят някого, сами говореха пред камерата. Вероятно изказваха собственото си мнение, защото никой не пожела да говори с тях. Дилън пресметна, че навън има и най-малко петдесет зяпачи, които пиеха кафе и правеха снимки.
Когато пристигна автобусът със съдебните заседатели, оживлението се засили и репортерите се струпаха наоколо, за да снимат хората вътре. Наложи се няколко помощник-шерифи да разчистят пътя, за да могат съдебните заседатели да слязат от автобуса и да стигнат до сградата на съдебната палата.
— Мисля, че трябва да влезем през задния вход — предложи Дилън.
— Не е добре, Дилън. Влезеш ли веднъж през задния вход, ще трябва да го правиш винаги. Просто не им обръщай внимание.
Той въздъхна.
— Ще бъде някакво шибано шоу. Знаеш го, нали?
— Такава ни е работата. Защото определено не го правим за пари. — Лили го погледна. — Пък и твоята голяма кантора в Лос Анджелис вероятно следи съдебния процес. Може би ще ти предложат повече пари, ако спечелиш.
Дилън видя, че единият репортер се спъна и падна и му стана смешно, понеже задаваше някакви въпроси на съдебните заседатели, но всъщност издаваше просто крясъци.
— Може да загубим. Как ще продължа да практикувам право, ако Арло умре, защото сме загубили, Лил?
— По същия начин както винаги досега сме правили. Продължаваме нататък. Ако ще минаваш през ада, не спирай да вървиш, нали така?