Съдия Хамилтън закри съдебното заседание в три часа, за да даде на съдебните заседатели по-дълга почивка, предимно защото детайлите на научните показания можеха да изморят всички и да отслабят вниманието им.
Арло погледна Дилън и попита:
— Може ли да дойдеш в затвора и да поговорим? Все още искам да направиш нещо за мен.
Дилън събра книжата и папките си.
— Ще дойда веднага щом мога.
— Трябва да отида на друго съдебно дело — каза Мадлин. — Искаш ли да свърша някаква работа през уикенда?
— Имаш следователи, нали?
— Да, Щатът ни отпуска средства за един по всяко дело.
— Кажи на следователя си да се фокусира върху намирането на служителя на бензиностанцията. Може би ще е добре двама души да се заловят с това и да проверят дали ще излезе нещо.
— Дадено. — Тя погледна Арло. — Ще се видим в понеделник, Арло.
— Довиждане, госпожице Измера.
След като съдебният пристав отведе Арло, Лили седна на ръба на масата и каза:
— И аз искам услуга.
— Какво става?
— Сватбата на брат ми е в неделя. Знам, че питам в последната минута, но Антъни не може да дойде и… не искам да ходя сама. Семейството ми не е точно… ами, знаеш, аз съм черната овца, затова понякога ми е по-лесно, ако съм с някого.
Дилън съзря тъга в очите ѝ. Не беше свикнал да я вижда така. Хладината, която забеляза в нея, откакто Лили за пръв път спомена за сватбата, не беше преминала.
— Да, разбира се, че ще дойда, Лил.
Полетът до Топика продължи няколко часа. Пристигнаха и Лили нае кола, а Дилън се обади на Марки, защото тя беше настояла да ѝ звънне веднага щом самолетът кацне.
Докато пътуваха с колата, той гледаше равнинния пейзаж и се питаше дали гледката към дивата пустош може да оказва неблагоприятен ефект върху хората. Поне за себе си знаеше, че се нуждае от пустини и планини, и се надяваше, че близо до Лос Анджелис има такива, които често да посещава.
— Наистина съм ти благодарна, че дойде — каза Лили.
Дилън я погледна.
— Надявах се да ми кажеш какво става. Потисната си от един месец и не искаш да ми кажеш защо.
Тя поклати глава.
— Същата стара семейна драма. Нищо ново.
Дилън знаеше, че Лили е израснала във ферма, но нямаше представа колко далеч назад в миналия век е останала семейната ѝ ферма. Червен хамбар, обширни зелени пасища, пълни с крави и кокошки, припкащи навсякъде абсолютно свободно.
Родителите ѝ вече ги чакаха отвън и баща ѝ, Рей, прегърна Лили и дълго я държа в обятията си. Рей стисна ръката на Дилън толкова силно, че пръстите го заболяха, и Дилън се запита дали го направи нарочно, или просто мислеше, че така трябва да се ръкуват мъжете.
След екстравагантна вечеря, допълнена с домашно приготвена бира, седнаха на верандата и Рей запали лула. Слънцето се скриваше зад хоризонта и от тъмното небе започнаха да надничат звезди. Лили седна до баща си на люлеещ се стол.
— Видях и двама ви по новините — каза той. — Изглеждахте добре. Оттогава всички говорят за вас.
Лили се подсмихна и отвърна:
— Не се съмнявам. Хубаво ли говорят или лошо?
— Смесено.
Тя облегна глава на рамото на баща си и Дилън видя, че това я успокои. Тревогите ѝ се разсеяха и лицето ѝ се отпусна в щастлива усмивка. Кучето ѝ, порода немска овчарка, хукна в заграждението за добитъка, лаейки по кравите, които отвърнаха с мучене и взеха да се местят към отсрещната страна.
Родителите ѝ си легнаха рано и Дилън и Лили останаха на верандата и пиха бира. Нощното небе напомняше на огромно черно одеяло над земята, инкрустирано с искрящи скъпоценни камъни. Тук нямаше светлинно замърсяване, тъй като най-близкият голям град се намираше на сто и десет километра.
— Понякога се изумявам колко свободно се чувствам тук — каза Лили. — Раждаме се с националност, религия и култура, а после прекарваме живота си, бунтувайки се срещу тях. Винаги когато си идвам у дома, осъзнавам, че не е лошо понякога да се връщаме към корените си.
— Говори за себе си — рече Дилън и отпи глътка бира. — Аз съм роден да бъда въглекопач.
Тя се засмя.
— Сериозно ли говориш?
— Израснах в миньорски град. Девет от всеки десет от завършилите нашата гимназия ставаха въглекопачи… Какво? Защо се смееш?
— Представям си те в дълбините на въглищна мина. Ти не можеш дори да се ръкуваш с някого, без да се облееш в дезинфектант след това.