Дилън се размърда неспокойно на стола.
— Струва ми се, че случаят ще бъде зверски труден, човекът има шизофрения. Не, не мога да го поема, при положение че в момента имам толкова много работа.
— Може да продължиш с другите си дела, ако искаш. Наистина ли си твърде зает, или знаеш, че ако загубиш, обвиняемият ще получи смъртоносната игла?
Дилън мразеше начина, по който Лили преминава директно към същината на проблема.
В щата Невада обвинението в убийство е от типа „отворено“, което означава, че включва непредумишлено убийство, предумишлено убийство и дори убийство по особено жесток начин. Съдебните заседатели решават кой вид съответства на фактите. В дела, в които прокуратурата искаше смъртно наказание, съдебните заседатели почти винаги се съгласяваха с прокурора за процедурата на избор на съдебни заседатели, така че да се получи търсеното квалифицирано жури за смъртно наказание, а процедурата отразяваше голяма доза предубеденост.
— Не е това… няма нищо общо.
— Ти никога не си обичал углавните дела. Загубата означава смъртта на клиента ти, но това е част от работата, Дилън.
Той забарабани с пръсти по бюрото.
— Не мога да го направя.
— Защо?
Дилън нямаше намерение да ѝ казва, че клиентите с шизофрения го карат да се чувства неудобно. Той беше наясно как прогресира заболяването и пълното опустошение, което причинява в живота на хората, и неволно се замисляше за майка си.
— Не мога.
Лили отново кимна и стана.
— Добре, но нали помниш как се чувствахме, когато наскоро бяхме завършили право и някой опитен адвокат ни помагаше. Имахме чувството, че спасява живота ни в буря, нали, Дилън?
Тя излезе и го остави втренчен в отворената врата.
По дяволите.
6.
Дилън приключи следобедната си работа в съда — дело за наркотици, в което клиентът му беше спипан с жива змия в колата му, натъпкана с кокаин. Змиите очевидно живееха известно време, след като са били хирургично разрязани, напълнени с веществото и после отново зашити.
Той излезе от съдебната палата. Слънцето светеше ярко и по небето нямаше облаци. Май беше любимият му месец и Дилън се запита дали не е защото в детството му училището свършваше през май и започваше лятната ваканция.
Замисли се за онези летни месеци, когато майка му беше толкова натъпкана с лекарства, че едва смогваше да го поздрави сутрин. После имаше дни, когато съзнанието ѝ беше ясно и прекарваше известно време с него, а след това, на другия ден, сякаш не се беше случвало никога. Шизофренията съсипваше семействата на страдащите от тази болест, защото любимите хора бяха живи, въпреки огромната разруха на личността им. Надеждата на близките, че може отново да станат такива, каквито са били, никога не гаснеше, въпреки че това никога не се случваше.
Арло Уорд по всяка вероятност е извършил убийствата по време на психотичен пристъп и може би не помни. Ако е така, Дилън дори не можеше да си представи шока, когато му кажат какво е направил.
Той въздъхна дълбоко и се обади на Мадлин Измера.
— Ало?
— Ще прегледам случая набързо — наистина набързо — и ще ви кажа какво мисля. Изпратете ми по имейла каквото имате.
— О, не мога да опиша колко съм ви благодарна, господин Астър!
— Рано е да ми благодарите, може да не ви кажа нищо, което вече да не знаете.
— Няма значение, самият факт, че някой друг ще прегледа материалите по делото, е огромна помощ. Веднага ще ви изпратя всичко.
Дилън осъзна, че не е обядвал, тъй като явяването в съда днес продължи по-дълго от очакваното, и отиде пеша до Стрип. Въпреки че обичаше месец май, един от недостатъците му беше, че месецът понякога идва със силна горещина. Дилън съблече сакото си, разхлаби вратовръзката и нави ръкавите на ризата си, но фланелката му отдолу пак се намокри.
Ресторантът, който избра, със специалитет пържоли, беше препълнен и се наложи да чака, докато се освободи маса. Дилън се настани, поръча си сандвич и газирана вода и отвори имейла от Мадлин. Имаше сканирани копия на някои от първите полицейски доклади по случая Арло Уорд. Не бяха много, тъй като случаят беше скорошен, но съдържаха няколко бележки от детективите, които евентуално можеха да бъдат полезни.
Дилън прочете първо разказа на детектив Ханк Филипс и като се има предвид, че е разполагал само с предварителните доклади от аутопсиите, криминалистите и токсикологията, беше изумително подробен и абсолютно потресаващ. Жертвите бяха четири — Ейприл Фалоус, Майкъл Търнър, Уилям Пейдж и Холи Фалоус.