Септембър дойде при Дилън още по-пияна и сложи глава на рамото му. Той си я представи как се разхожда с нож и търси какво да отреже, но реши да ѝ позволи да остане.
Тя въздъхна.
— Знаеш ли, никога не съм била в Лас Вегас. Трябва ми причина да отида там. Например някой, който иска да ми покаже града. Мислиш ли, че ти ще можеш да ми го покажеш?
— Да, предполагам. Наистина ли не си била в Лас Вегас? Всеки американец е ходил там най-малко веднъж.
— Не. Не съм напускала Канзас нито веднъж. Работя от четиринайсетгодишна, за да помагам на татко, и никога не съм имала време да пътувам. Как е в Лас Вегас? Изглежда забавно.
— Това е един начин да го опишеш. Първите дни си изумен колко много неща можеш да направиш и колко е забавно. След това обаче постепенно започваш да чувстваш нещо… странно. Все едно градът има външно лустро на забавления, нарисувано върху нещо по-тъмно, но отдолу. Затова живея извън града. Само работя в Лас Вегас.
— Еха! Много си специален, а? — усмихна се Септембър. — Не ми пука. Пак те харесвам.
Дилън видя Лили до една маса. Гледаше втренчено как си играят децата. Камдън държеше единия воден пистолет, който му подари, и гонеше с него другите хлапета.
— Може ли да те попитам нещо? Защо сестрата на Лили се държи така с нея?
— Как?
— Очевидно е, че не ѝ харесва, когато Лили говори с племенника си. Случило ли се е нещо?
Септембър се поколеба и после въздъхна продължително.
— Ще ти кажа нещо, но трябва да обещаеш да не казваш на никого. Трябва наистина да обещаеш, не само на думи.
Дилън я погледна. Закачливото ѝ изражение беше станало сериозно. Тя вече не се усмихваше.
— Добре, няма да кажа на никого.
— Защото ако нарушиш обещанието си…
— Излагам на риск кренвирша и бобчетата си, да, знам. Няма да кажа на никого, обещавам.
Септембър погледна към Лили и на лицето ѝ се изписа тъга. Беше толкова ясно изразена, че чак промени позата ѝ, сякаш се прегърби, както беше застанала до Дилън.
— Какво?
— Това не е племенникът ѝ, а синът ѝ.
63.
Обратният полет беше насрочен за девет същата вечер и Дилън се сбогува със семейството на Лили. Тя прегърна баща си и майка си, очите на Рей се напълниха със сълзи, но той примига, за да не ги види никой. Лили прегърна Камдън и го държа в обятията си колкото можа по-дълго, преди сестра ѝ да ѝ каже, че трябва да тръгват. Септембър не искаше да се разделя с Дилън. Взе телефона му, записа в него номера си и го накара да обещае, че някой ден ще ѝ покаже Лас Вегас.
— Грижи се за Лили — каза Рей на Дилън. — Тя е корава, но и мека като памук, и не иска помощ, когато ѝ е необходима.
Пътуването до летището беше изпълнено с неловко мълчание. Лили имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще се разплаче. Дилън включи радиото и зарея поглед в тъмната нощ навън.
Оставиха колата, седнаха в терминала и зачакаха полета. Лили се беше втренчила в пода и не говореше. Носеше колие с малък медальон и непрекъснато го потъркваше с пръст.
— Защо не ми каза? — попита Дилън.
Тя го погледна и отвори широко очи от изумление. Двамата се умълчаха за няколко минути.
— Септембър ли ти каза?
— Да, но аз разбрах, че има нещо от начина, по който ти общуваше с него. Защо не ми каза?
Лили се облегна назад на стола и се загледа през огромните прозорци, докато самолетът се приближаваше към терминала.
— Това не е нещо, за което говоря с всеки. Бях на седемнайсет и исках да се махна от този град, нямаш представа колко е задушаващ. Ти си напуснал твоето градче, когато си бил на десет. Аз бях доста по-голяма, почти пълнолетна, и бях готова да замина, когато открих, че съм бременна.
— Кой е бащата?
— Един боклук, в когото мислех, че съм влюбена. Когато му казах, че съм бременна, той отвърна, че бебето не е от него. Обясних му, че бях девствена, преди да го срещна и че не може да е от никой друг. Той настоя, че не е негово и че не иска да ме вижда повече.
Лили скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в мрака през прозорците.
— Бях сама и бременна, без образование и перспективи да напусна града, от който исках да избягам още от малка. Луси знаеше всичко. Събрахме се на семеен съвет и всички се съгласиха, че тя ще бъде по-добра майка. Луси вече имаше едно дете, но получи увреждания и се наложи да ѝ отстранят яйчниците. Тя и съпругът ѝ искаха още деца, а аз исках да се махна. Всичко изглеждаше… идеално. Поне тогава.
Тя се размърда неспокойно на стола и се заигра с медальона на колието си.