— Изгубих се по пътя. Бягах много бързо… Не можех да разсъждавам. И пътеката се разклони в три посоки. Направих погрешни завои, озовах се сред по-гъсти дървета и трябваше да се върна. Затова ме настигна.
— Кога го забелязахте зад вас?
Холи вдигна очи към тавана и въздъхна продължително. Трудността, с която изричаше всяка дума, беше осезаема.
— Дърветата се разредиха и близо до скалата имаше поляна. И тогава го чух зад мен. Чух дишането му и разбрах, че е близо. Обърнах се и го видях на десетина метра зад мен.
— Какво направихте?
— Стигнах до ръба на скалата и спрях. Беше тъмно и не виждах колко е високо. Но когато се обърнах, видях, че държи нещо в ръката си. Бейзболна бухалка или може би дебело парче дърво. — Холи млъкна, защото от очите ѝ отново потекоха сълзи. — Изглеждаше покрит с кръв.
— Какво направихте, когато видяхте това?
— Разбрах, че той ще ме убие, и скочих. Ударих се в скалите и натроших крака си, счупих си ребрата, хълбоците и кости на лицето, и получих вътрешен кръвоизлив… За малко не умрях, но знаех, че не мога да остана там, защото той ще се спусне долу и ще ме хване. Започнах да пълзя. — Холи замълча за момент. — Дълго пълзях. Не знам колко дълго. И после, когато стигнах до някакви дървета, намерих клони на земята и взех един като патерица. Добрах се до пътя и спрях първата кола, която видях. И после се свестих в болницата. Не помня нищо друго.
— Как се отрази цялото това изпитание върху живота ви, Холи?
Холи се разплака и се втренчи в хартиените кърпички в ръцете си.
— Непрекъснато сънувам кошмари. Събуждам се с писъци. На другия ден заспивам в банята, защото съм изтощена, и пак сънувам кошмари. Понякога е толкова зле, че мисля, че получавам пристъпи и ще припадна и през цялото време се страхувам. Онзи ден в магазина заедно с мен влезе един мъж и аз избягах навън разплакана, защото си помислих, че ще ме нападне. Аз… загубих всичко. Всичко, което имах, бяха Ейприл и Майк. — Тя избърса сълзите си. — Той ми отне всичко.
— Не мога дори да си представя какво преживявате и много съжалявам, че е трябвало да го понесете. — Кели пристъпи по-близо до свидетелското място. — Ако можете да кажете нещо на Арло Уорд, убиецът на сестра ви и на бъдещия ви съпруг, какво бихте му казали?
Дилън се приготви да възрази, но се въздържа, защото всички съдебни заседатели изглеждаха заинтересувани какво ще каже Холи и може би нямаше да им хареса, ако той им попречи.
— Бих му казала, че хората, които той уби, бяха добри и искаха да направят света по-добро място. Че той угаси светлини, които трябваше да блестят още дълго време.
— Благодаря ви, Холи. Благодаря ви и за смелостта, че свидетелствахте днес.
Кели седна и към катедрата се отправи Лили.
67.
— Холи, казахте, че така и не сте видели лицето на убиеца.
— Не, не го видях. Мисля, че беше покрито с нещо.
— А можете ли да кажете от коя раса беше?
— Не.
— Забелязахте ли дали има татуировки?
— Не.
— Цветът на очите му?
Холи поклати глава.
— Не. Беше тъмно и не бях толкова близо до него.
— Цветът на косата му?
— Не.
— Звукът на гласа му?
— Той не каза нищо.
— Тогава не знаете нищо за него, освен че лицето му е било покрито и може би е държал бейзболна бухалка?
— Беше тъмно и той не беше толкова близо до мен.
— Можете ли да ми кажете поне една отличителна черта? Нещо, което да покаже, че Арло Уорд е бил мъжът, който ви е нападнал в онази нощ, а не брат му Евън?
Холи за пръв път погледна Арло и бързо отмести очи.
— Не, не мога.
— Благодаря ви, Холи. Нямам повече въпроси.
68.
Прокурорите приключиха представянето на аргументите си с показанията на Холи Фалоус. Дилън си помисли, че процесът е преминал горе-долу както очакваше, с изключение на Лийна Уорд. Нейните показания бяха съкрушителни.
Въпреки че възнамеряваше да призове в съда доктор Симънс, който да свидетелства, че Арло не е различавал доброто от злото в нощта на убийствата, прокурорите бяха довели трима други психиатри и психолози, които свидетелстваха за противното. Защитата, изградена върху тезата за невменяемост, с която Дилън поначало не искаше да се съгласи, рядко имаше успех, и на всичкото отгоре Лийна всъщност накара съдебните заседатели да намразят Арло Уорд.
След съдебното заседание същия ден Дилън реши да отиде в затвора, както го помоли Арло. Той поиска Дилън да си донесе телефона — нещо, което никой друг клиент досега не беше искал от Дилън.